„БЛАГОДАРНА СЪМ НА СЪДБАТА…“

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
107

Георги Н. Николов

 

„Въздушните кули на баща ми“ – сборник с кратки разкази, излезе по повод 85-та годишнина на авторката Надя Михайлова*, която живее в Лондон. Книгата е дело на изд. „Българска книжница“, С., 2020 г. и бих го оприличил на ароматен букет от детски спомени и красиви мигове от напъпилата човешка пролет на Надя. Нормално е, когато човек „попрехвърли годинките“, да се връща назад в житейския си път. Някои от нас – с копнеж и осезаема нега, че миналото няма да се върне. Други: с опит за равносметка по отлетелите мигове, преди да настъпи знойната зрелост. И пак други – със страх, че животът изтича и последните му радостни ласки се стопяват пред неумолимото лице на завършилия биологичен календар…
Но тук, в книгата на Надя Михайлова, разказаните спомени са пълни със свежест и с очакване да се случи нещо ново и неизвестно; нещо красиво и непредсказуемо. Това е полуселско, полуградско детство и напомнящо за себе си юношество в България на 30-те и 40-те години на миналия век. Време, което вече трудно можем да си представим, а още повече – да се вградим в неговата обществена психология, социална физиономичност и личностни очаквания. Може би това е една от причините, която подкупващо привлича читателското внимание. Още повече, че някак забързани в европейското ни съвремие днес и в стремежа към физическо оцеляване, споменатият период е отдавна забравен, оставащ встрани от полезрението на творците и някак отмиращ от тематиката на съвременната ни литература. Но по редовете на Надя диша пълнокръвно патриархалното в най-красивия смисъл на това понятие. Живеят селото и малкият провинциален град, а също – вековечните човешки порядки, осмислящи философията на битието в „някогашна“ България – донякъде все още възрожденска, донякъде – тропаща на портите на широкия свят, но дълбоко в себе си и винаги, за разлика от сега: съхраняваща завета на безброй поколения да обичаме плодната земя и синьото небе над нея…
Централен герой в книгата е бащата на Надя Михайлова. Оптимист, песимист, мечтател, неудачник със сръчни ръце, доморасъл изобретател. Който може да създаде с подръчни материали инкубатор, и новоизлюпените пилета да се опекат от високата температура. Или роначка за царевични зърна. Или да се пробва в потния земеделски труд, а защо не – и на държавна служба в Пещера? До него е неотлъчно майката, сведена над шевната машина. Тук са и останалите деца, бабата с нейните приказки за бобовите братя и разбира се – объхтаното очарование на българското село, в което всеки залък е извоюван с много труд, но пък е така вкусен. Неслучайно подзаглавието на сборника е „Минало незабравимо“. Нима можеш да забравиш волното детство, или образите на своите любими хора? Тук е и мотивът за преселението от селото към града, където новодошлите човеци са граждани, но с мисъл какво става там, на село? Разказите са своеобразни снимки на време оно, в което съществува едно семейство, видяно през очите на любознателно дете. Някои от тях носят и дозата си хумор, в други улавяме мъничко тъга. Те са автобиографични, подплатени с обич към природата и към преживяното, възраждано сега по страниците като цветна шевица. Която с броеницата на дните постепенно избледнява, но все още е ароматна и може да се докосне с пулса на сърцето: по страниците на „Великден“, „Потоп“, „Бобова майка“, „Мерата“ и пр. Общо девет разказа, изобразяващи с дарованието на Надя красотата на една вече несъществуваща България, която няма да се възроди, но която е залегнала дълбоко в душите ни…
Непременно искам да откроя финалния литературен фрагмент в сборника – „Как достигнах до перото“. Това е споделена изповед за творческия път на Надя Михайлова, който най-меко може да се нарече трънлив. Съпроводен с настроенията на уж доброжелатели, семейни властелини и перипетии, целящи да спрат възхода на едно надарено перо. „Питам се днес дали моят творчески път щеше да ме доведе до някакво „признание“, ако беше абсолютно гладък, без сътресения. От друга страна – дали пък терорът от роднини и съпрузи – да не се занимавам с писане, не бе допринесъл за обратното… Може би точно тия „препъни-камъни“ са провокирали амбицията ми за изява. Понякога яростта поражда творчество – да се „самодокажеш“…
За всеки случай не вярвам светът да е загубил нещо от пропуснатите възможности. Все пак, благодарна съм на съдбата, каквото ми е отредила, и на самата себе си за упорството. (Нали съм си Овен.) Крастата си е краста. Или както е казал Дядо Вазов: „Не се гаси туй, що не гасне!“
Друг е въпросът: А има ли защо?“
Надя Михайлова е сред авторите, които живеят в диаспората. Тя е създател на редица книги, сред които роман-трилогия, киносценарий, разказ за деца, пътни бележки от странстванията й по света. Сега, с новата си автобиографична книга, тя отново доказва обичта си към България, някога и днес. Нещо, което може да служи за пример за редица наши автори и за уважението й пред иконата на България. За това, мисля, че този сборник ще живее във времето, подкупвайки ни с интересните си разкази.

*Надя Михайлова е завършила българска филология в СУ „Свети Климент Охридски” (1978). Започва да пише разкази и новели в края на 60-те години на ХХ в., които публикува в ежедневници, литературни седмичници и списания. Автор е на тринайсет белетристични книги и един киносценарий за игрален филм. Работила е като редактор във в-к „Литературен фронт”, преди да напусне страната през 1990 г. Живее в Лондон и продължава да пише за български вестници и литературни алманаси, както и да публикува книги.

Подкрепете развитието на българската независима медия на Острова!