Доколко е цикличен възходът на антисистемните
партии от десния и левия край на политическия спектър и до каква степен той е траен и дългосрочен. Дали популярността на антиевропейските партии във Великобритания, Франция, Гърция и Испания е махмурлук от катастрофата през 2007-2008 г., европейската криза от 2010-2013 г. и дългите години стягане на коланите и сваляне на жизнения стандарт. Протест на тези, които се чувстват лишени в икономически смисъл?
Или подемът на Партията за независимост на Обединеното кралство (UKIP), френския “Национален фронт” и гръцката СИРИЗА отразява едно по-дълбоко усещане, че традиционните партии и конвенционалните политически институции вече не служат на интересите на милионите граждани?
Дали става дума за “икономиката, глупако!”*, или вече иде реч за “глобализацията и дисфункционалния ЕС, глупако!”?
Отговорът е важен, пише в свой анализ икономическият редактор на BBC Робърт Пестън.
Може би икономиката е това, което може да се оправи по-лесно – въпреки че това не важи непременно за еврозоната. Що се отнася до Великобритания, възможно е настоящото икономическо възстановяване изведнъж да се трансформира в повишаване на стандарта на живот – нещо, което убягва през последните шест години.
Впечатляващ микрокосмос както на проблема, така и на неговото решение, е Лондон – където именно UKIP получи много по-малка подкрепа и се представи много по-слабо, отколкото навсякъде другаде. Част от обяснението за това е, че глобализацията – която предизвиква у мнозина усещането, че нямат почти никакъв директен контрол върху икономическата си съдба – е това, което обогатява Лондон. Много от останалите региони на Великобритания гледат на глобализацията и на нейните проявления – като имиграцията, например – като на лишаващи от власт, водещи до обедняване и в общи линии – като на заплаха. Докато за лондончани глобализацията е икономическа надпревара, която поне засега печелят.
Разбира се, в самата британска столица също има напрежение, генерирано от същността на нейния успех – кварталите в западен Лондон, буквално изкупени от свръхбогати хора, които всъщност не живеят там, и твърде високите цени на имотите подкопават социалната кохезия. Но едва ли много столичани ще опишат Лондон като “Звездата на смъртта на икономиката”, както я определи през март първият министър на Шотландия Алекс Салмънд. На гравитационната сила на столицата за това, което Салмънд нарече “ресурси, хора и енергия”, логично се гледа с различни степени на ентусиазъм отвътре и отвън самия град. Надеждата на първия министър е, че независима Шотландия ще упражни нова притегателна сила за талант и пари и така ще донесе повече икономически баланс на острова.
Някои биха оспорили тази надежда с наблюдението, че тенденциите, благодарение на които се развива Лондон, са наднационални. В един свят, в който бариерите пред потоците от пари, услуги, хора, стоки и данни постепенно биват премахвани, големи количества от тях биват привлечени там, където намират най-благоприятна среда. С други думи, възходът на Лондон е възход на световните мегаградове – тези урбанистични центрове, които процъфтяват почти независимо от страните, в които се намират.
Според консултантската агенция McKinsey около 70% от глобалната икономическа активност се случва в 600-те най-големи градове в света. А най-жизнените градове са тези, които са най-свързани, които са се превърнали в кръстовища, центрове на квалифицирани хора, на стоки, услуги, капитали и данни. Според анализа на McKinsey Лондон е един от едва шестте наистина свързани градове – заедно с Ню Йорк, Дубай, Хонконг, Сингапур и Токио. Британската столица има относително слаб резултат само за трафика на стоки.
Поразителното в тази класация на елитните глобални метрополиси, е, че три от тях – Дубай, Хонконг и Сингапур – са градове-държави. Оттук неизбежно следва един от големите политически и икономически въпроси на нашата ера, а именно дали националните правителства трябва да окуражават, или да се опитват да потушат този непрекъсен възход на големите градове – тъй като те могат да се възприемат като свръхмогъщи не само в икономически, но и в политически аспект.
Британското правителство гледа на Лондон като на страхотен актив, който трябва да бъде пазен – от гледна точка на данъчните приходи и на имиджа, който спомага за “продажбата” на марката “Великобритания” в чужбина. В този смисъл управляващите вероятно ще се зарадват на последната прогноза на CEBR (Centre for Economics and Business Research), според която на столицата ще се дължи една трета от ръста на Обединеното кралство през следващите пет години. CEBR очаква Лондонската икономика да се разшири с 15.4% до 2019 г. – по-бързо от останалите региони на страната. За сравнение, прогнозата за ръста на британската икономика за този период е 10.7%.
Погледнато от този ъгъл, е трудно да си помислим, че Лондон може да бъде “прибран обратно в кутийката си”, дори и правителството да би го поискало, без това да навреди сериозно на националните финанси и просперитет. Ако ръстът на столицата внезапно спадне драстично, приходите за централния бюджет и създаването на работни места за цялата страна също ще отбележат спад, вероятно значителен.
Така че за тези, които искат по-регионално балансирана британска икономика, номерът е вероятно да се стимулира растежът извън Лондон. Но това е било амбиция на толкова много правителства, от толкова дълго време. И става все по-трудно в един свят, в който капиталите все повече се стичат към столиците. С други думи, проблемът не е Лондон. Проблемът (ако изобщо има такъв) e, че глобализацията се съдържа в това как парите, данните и квалифицираните хора правят каквото си искат и отиват там, където си искат.
От което следва изводът, че задачата на правителствата е да опитомят любовта на капиталите към столиците по такъв начин, че на Лондон и на останалите градове като него да се гледа като на мотори за създаване на национално благоденствие и източници на национални ресурси, които при други обстоятелства не биха били възможни. Също така, ако глобализацията означава, че възходът на мегаградовете е неудържим, е трудно да си представим, че икономическата пропаст между столица и провинция ще спре да се увеличава.
А дали преразпределението на блага от урбанистичния център към останалата част на страната би могло да успокои основателните страхове на мнозина, живеещи извън метрополисите, че глобалната икономика не е управлявана за тях, е съмнително.
*Мотото, с което Бил Клинтън печели президентските избори в САЩ през 1992 г.
