Всеки ден си мисля какво щеше да се случи с мен, ако бях останала в България

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
458

Вече десетилетия наред продължава практиката родители в България да изоставят децата си, когато се родят с увреждания. Едно от тези деца е Елица. “Франс Прес” разказва нейната невероятна история.

“Левият ми крак беше по-къс, нямах нито коляно, нито глезен” – това разказва Елица във видеоинтервю за “Франс Прес”. 33-годишната жена, която живее в Нова Зеландия, говори уверено и спокойно.

През 1987 година родителите ѝ я дали в сиропиталище. Както казва тя самата, в комунистическа България това било обичайна практика по отношение на деца с увреждания. Подложили я на две операции, но положението ѝ така и не се подобрило. “Не можех друго, освен да пълзя или да скачам на един крак”, разказва Елица.

От изоставено дете с увреждания до параолимпиец

Животът ѝ обаче се променя драматично и към добро, когато след падането на комунистическия режим става възможно да я осиновят в чужбина. През 1992 година петгодишното момиченце заминава отвъд Океана, където я очаква едно любящо американско семейство. Лекарите в САЩ са категорични: ако иска да ходи, Елица трябва да си сложи протеза. Така и става. Момичето не само прохожда, но бързо тръгва по стъпките на тримата си братя и сестра си, които са запалени скиори.

Случва се същинско чудо. Елица успява да постигне нещо, което никой не може да си представи: тя носи олимпийския огън на параолимпийските игри в Солт Лейк Сити през 2002 година. И не само това: тя участва в следващите две параолимпиади – в Торино и във Ванкувър. На 15-годишна възраст лъчезарната тийнейджърка среща и любовта на своя живот: бъдещия двоен златен медалист, новозеландеца Адам Хол, когото по-късно ще последва чак на другия край на света. Двамата с Адам са феноменални скиори.

“Ние двамата с Адам живеем живота си такъв, какъвто е”, разказва Елица, която сега се грижи за възрастни хора с деменция.

В родната ѝ България нещата се променят, но твърде бавно

През 2018, докато е бременна с първото си дете, Елица събира куража да се срещне с трудното си минало в Североизточна България. Успява да открие семейството си, посещава и някогашното сиропиталище, което междувременно е придобило доста по-приличен вид.

Три десетилетия след края на комунизма, практиката родителите в България да изоставят своите деца с увреждания продължава. Изоставят се дори съвсем здрави деца, когато семейството е много бедно и трудно свързва двата края. Според “Уницеф” през 2012 година България е била на първо място сред държавите в Източна Европа с деца под 3-годишна възраст, които са настанени в домове за деца, лишени от родителски грижи: 780 на 100 000.

След като многобройните случаи на малтретиране и ужасните условия, довели дори до смърт, се разчуха, под натиска на ООН и на ЕС повечето от тези гигантски сиропиталища бяха затворени. Хилядите малолетни и непълнолетни деца, които живееха в тези домове, бяха прехвърлени в по-малки заведения.

Такава е съдбата на Станислав – името на младежа е променено от “Франс Прес”. Станислав е изоставен в едно сиропиталище, където през 2007 година го откриват журналисти на БиБиСи. Техният репортаж изобличава варварските практики в това заведение. За разлика от Елица обаче, Станислав няма късмета да си намери ново семейство в чужбина. Днес той е на 25 години, а за него се грижи много по-мил и добросъвестен персонал в едно заведение в София. Младият човек отново е придобил вкус към живота.

“Вече няма епилептични припадъци”, радва се директорката на дома Галина Йотова. В едновремешните сиропиталища той едва ли щеше да доживее до днешната си възраст, смята тя.

До 2035-а година старите институции за хора с увереждания трябва да бъдат закрити

Макар че в България очевидно има напредък в това отношение, през 2019 година Хелзинкският комитет отправи остра критика заради “антихуманните практики и институционалното насилие” в някои от тези заведения.

“Все още се допуска грешката младите хора с физически увреждания да бъдат обърквани с онези, които имат психически разстройства”, казва психоложката Весела Банова. И обяснява, че често пъти сбърканите диагнози са резултат от ниската квалификация на персонала.

Когато навърши 35 години, Станислав трябва да се премести в друг център, специализиран само за възрастни хора. Според Съвета на Европа обаче в България няма особен напредък по отношение на тези домове. В един от докладите на Съвета се твърди, че персоналът обиждал настанените, споменават се дори “удари с тояга”.

България пое ангажимента да закрие трите най-критикувани заведения още тази година, а до 2035-а година – изцяло да ликвидира досегашната система.

“Всеки ден си мисля какво щеше да се случи с мен, ако бях останала в България”, казва Елица, която благодари на щастливата си звезда.
dnevnik.bg

Подкрепете инициативата за построяване на български Православен храм в Лондон!