Израелско-палестинската война: Възроди ли Дейвид Камерън арабистката традиция на торите?

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
35

Подкрепата за палестинската кауза се представя или като чисто лява антизападна мания, или – когато става дума за британски мюсюлмани – като провал на интеграцията и мултикултурализма

На 6 ноември 1956 г., след като Великобритания и Франция започват военна акция в съюз с Израел за окупиране на Суецкия канал, Spectator публикува редакционна статия, в която я осъжда като необмислен “акт на агресия”. Това беше смел ход на емблематичното британско списание на торите, който щеше да се окаже пророчески, от страна на тогавашния редактор и собственик лорд Йън Гилмур.

Гилмур служи за кратко като министър на отбраната в консервативното правителство на Едуард Хийт, а след това две години е Лорд-хранител на печата на Маргарет Тачър – докато тя не го уволнява през 1981 г. По това време, а и през целия си живот, Гилмор принадлежи към почти изчезналата традиция на Тори-арабизма и е твърд и последователен поддръжник на палестинците.

През 1961 г. “Спектатор” публикува статията на Ърскин Чайлдърс “Другият изход”, която разбива официалния израелски наратив за етническото прочистване на 750 000 палестинци през 1948 г. Чайлдърс оспорва (вече напълно опроверганото) схващане, че палестинците са получили заповед да напуснат от арабските лидери.

През 1982 г. Гилмор изразява съжаление за “недалновидното предпочитание на Израел към продължаваща окупация и анексиране на спорните територии пред оттеглянето и мира”. Той осъжда досегашната практика на американската преса да представя палестинците “като терористи и примитиви, които винаги се стремят да преследват израелците и неоснователно се противопоставят на ционисткото завладяване на техните територии”.

През 2001 г., след като посещава Газа, той пише в “Гардиън”, че в ивицата Газа и на Западния бряг се води “безмилостна колониална война”, като обвинява Израел, че налага “колективни наказания” на палестинците.

Той също така презира лицемерието на израелския министър-председател Ариел Шарон, който осъжда палестинския “тероризъм”, “забравяйки, без съмнение, че неговото собствено досие за тероризъм и насилие, както казваше полицията, е дълго колкото ръката”.

Въпреки че Гилмор осъжда палестинското насилие срещу цивилни в Израел, той пише, че много израелци “признават, че повечето (макар и не всички) палестински насилия в [окупираните] територии не са “тероризъм”, а оправдана съпротива срещу въоръжената окупация”. Гилмор предупреждава, че когато, “както направиха израелците, направите така, че животът на хиляди палестинци да не си струва да се живее, няма да липсват атентатори самоубийци”.

Възпалителни атаки

Днес е немислимо някой от основните политици, да не говорим за Тори, да използва подобен анализ. Подкрепата за палестинската кауза се представя или като чисто лява антизападна мания, или – когато става дума за британски мюсюлмани – като провал на интеграцията и мултикултурализма.

Министър-председателят от торите Риши Сунак позволи на вътрешния си министър Суела Брейвърман да отправи редица подстрекателски нападки към пропалестинските протестиращи – преди в крайна сметка да я уволни заради статия, в която обвинява полицията в пристрастност. С насърчение от Даунинг стрийт Брейвърман предположи, че излагането на палестинското знаме само по себе си може да бъде престъпление, и омаскари стотици хиляди хора, протестиращи в подкрепа на Палестина, като “марш на омразата”.

И все пак има дълга редица консервативни политици и писатели, които симпатизират на Палестина. Пренебрегването на тази традиция води до обедняване на сегашния ни обществен дискурс. То внася вредна партизанщина в израелско-палестинския въпрос: ако си десен, трябва да си произраелски настроен, докато левите трябва да са пропалестински настроени. Тя позволява на коментаторите да представят подкрепата за палестинците като небританска и противопоставяща се на западните ценности. Всъщност нищо не може да бъде по-далеч от истината.

Разбира се, подкрепата на торите за Израел винаги е била традиционно силна. Уинстън Чърчил е ярък пример за това. По време на единственото си посещение в Палестина през 1921 г. той обявява: “Каузата на ционизма е кауза, която носи със себе си много добри неща за целия свят, и то не само за еврейския народ; тя ще донесе просперитет и напредък на арабското население”.

Но в междувоенните години много консерватори се застъпват за палестинците. В някои случаи това е симптом на антисемитизъм – например през 20-те години на ХХ в. лорд Сидънхам разглежда ционизма като световен еврейски заговор, свързан с комунизма. Но със сигурност не във всички случаи.

Едвин Монтагу например е единственият евреин в кабинета, когато е приета Декларацията на Балфур, и е твърдо против нея, тъй като се опасява, че тя ще означава, че “махамеданите в Палестина ще бъдат смятани за чужденци, точно както евреите оттук насетне ще бъдат третирани като чужденци във всяка страна освен Палестина”.

Пропалестинските настроения се засилват в края на 40-те години на ХХ в. пред лицето на насилието от страна на войнстващи ционистки групи, определени от британското правителство като терористи. Иргун Цвай Леуми (Национална военна организация), чийто командир Менахем Бегин в крайна сметка оглавява партията Ликуд, която сега оглавява Нетаняху, взривява британския офицерски клуб в Хайфа, убивайки 30 души. През юли 1946 г. те взривяват и британската административна централа в хотел “Крал Давид” в Йерусалим, като убиват 91 души, включително 28 британци.

“Балансирана политика”

През втората половина на ХХ век консервативните правителства се стремяха да бъдат безпристрастни по отношение на Близкия изток – нещо немислимо днес. По време на войната Йом Кипур през 1973 г. – най-сериозното нападение срещу Израел от създаването му – министър-председателят на торите Едуард Хийт спира доставките на оръжие както за Израел, така и за арабските му противници, и отказва да разреши на американските самолети, снабдяващи Израел с оръжие, да използват британските военни бази.

Маргарет Тачър подкрепяше Израел в по-голяма степен, но подкрепата ѝ никога не беше категорична. “Не можете да бъдете избирателни в защитата на закона”, предупреди Тачър израелското правителство. “Не можете да кажете: “Този закон ми харесва, ще го защитавам, а другия няма да защитавам”.”

През 1982 г., когато Израел нахлува в Ливан, Тачър казва на президента на САЩ Роналд Рейгън, че най-добрата политика е “балансирана” и че “неограничената подкрепа за Израел може да доведе само до нарастваща поляризация и отчаяние в арабския свят”. Великобритания наложи оръжейно ембарго на Израел, което продължи до 1994 г. – далеч от това, което Сунак обяви като “недвусмислена” подкрепа на Великобритания за израелските бомбардировки на Газа.

През 1982 г. Тачър осъжда кланетата, извършени от християнски фалангисти със съучастието на израелската армия в Ливан, като “чисто варварство”. Невъзможно е да си представим, че днес Сунак описва израелските военни престъпления с толкова силни думи – или изобщо с каквито и да било думи.

Депутати тори основават Съвета за насърчаване на арабско-британското разбирателство, който има за цел да насърчава палестинските интереси и оцелява и до днес. Един от основателите му е бившият министър на торите Антъни Нътинг, който подава оставка от правителството по време на Суецката криза.

Неговите възгледи за Палестина са продиктувани от внимателното му изучаване на британската политика в междувоенния период, която той безмилостно критикува – обвинявайки тогавашните министри в “пълно и умишлено незачитане на правата и интересите на арабите”. През 1969 г. Израел забранява на Нутинг да посещава окупирания Западен бряг, като твърди, че той е казал на студенти в Бейрут, че решението на палестинското положение зависи от партизаните.

Консервативни приятели на Израел

Силата и известността на тези про-палестински гласове на торите повлияха на консервативните правителства. По времето на Тачър Обединеното кралство подписва Венецианската декларация, в която девет европейски държави изразяват официално своята загриженост относно израелските селища в окупираните палестински територии (в контраст с правителството на Борис Джонсън, което гласува против разрешаването на Международния наказателен съд да разследва Израел за предполагаеми военни престъпления).

През 1980 г. Тачър ръководи и създаването на Консервативния съвет за Близкия изток (КСБВ), чийто председател е Денис Уолтърс.

CMEC подкрепяше палестинската кауза и съществува и до днес, но вече със силно намален фокус върху Палестина и силни връзки със Саудитска Арабия, ОАЕ и Бахрейн.

Тази промяна настъпва успоредно с нарастващото влияние на Консервативната организация “Приятели на Израел” (КПОИ), в която членуват 80 % от депутатите тори и която преди четвърт век е описана от историка и консервативен депутат Робърт Роудс Джеймс като “най-голямата организация в Западна Европа, посветена на каузата на народа на Израел”.

Ако не друго, нейното влияние се е увеличило, откакто Роудс Джеймс написа тези думи. Влиянието на CFI е съществен фактор за почти пълната маргинализация на подкрепата на торите за Палестина през последните години. Доколкото можем да установим, CFI нито веднъж не е критикувал действия на израелското правителство.

Неговият председател лорд Полак наскоро сподели пред колегите си, че е обезпокоен от отказа на Великобритания да се ангажира с известния с расистките си прояви израелски министър на националната сигурност Итамар Бен Гвир, като обясни “Ние работим с всички избрани израелски политици и трябва да бъдем много внимателни, за да не внушаваме, че подкрепата ни за Израел по някакъв начин зависи от всеки отделен политик.

Тори арабизъм

Новият външен министър на Великобритания, бившият министър-председател Дейвид Камерън, е важен пример за упадъка на арабизма при торите. Като млад политик той е повлиян от поддръжниците на торите за Палестина, особено от Дъглас Хърд, чийто избирателен район Уитни той наследява, и от бившия председател на партията Крис Патън.

Като лидер на опозицията Камерън позволява на външния си министър в сянка Уилям Хейг да критикува остро войната на Израел в Ливан през 2006 г. “Мисля, че можем да кажем, че някои елементи от израелския отговор са непропорционални”, заяви Хейг пред депутатите в Камарата на общините, като посочи “нападенията срещу части на ливанската армия, загубата на цивилни граждани и важна инфраструктура, както и огромните щети, нанесени на капацитета на ливанското правителство”.

След тази забележка консервативната организация “Приятели на Израел” организира среща с Камерън, на която лидерът на торите пое ангажимент да не използва повече думата “непропорционално”.

По време на мандата си като лидер на торите и министър-председател на Великобритания Камерън държеше на думата си. Той нито веднъж не използва тази дума във връзка с израелски конфликт. Неговото правителство продължи да подкрепя Израел, което накара вестник “Хаарец” да го попита дали е “най-израелският британски премиер в историята”.

И все пак Камерън промени политиката си спрямо Израел и Палестина със зашеметяваща скорост, откакто Сунак го назначи за външен министър преди две седмици. По време на неотдавнашно посещение в окупирания Западен бряг Камерън заяви за настоящата война в Газа: “Няма да има дългосрочна безопасност, сигурност и стабилност за Израел, освен ако няма дългосрочна безопасност, сигурност и стабилност за палестинския народ.”

По време на срещите си с министри от израелското правителство Камерън добави: “Непрекъснато подчертавах, че те трябва да спазват международното хуманитарно право, че броят на жертвите е твърде голям и те трябва да имат това на първо място в съзнанието си.” Камерън осъди и насилствените нападения на незаконни израелски заселници срещу палестинци на Западния бряг от 7 октомври насам.

В частен разговор ни беше казано, че Камерън предупреждава за дълбоките щети, нанесени на международната репутация на Великобритания, особено пред арабските правителства, от празния чек, връчен на Нетаняху при посещението на Сунак в Израел миналия месец.

Най-важното от всичко е, че Камерън е позволил на своя младши министър Андрю Мичъл да промени британската политика по отношение на юрисдикцията на Международния наказателен съд (МНС) в Израел. Това е конкретна промяна, която предизвика тръпки по гърба на висшия политически ешелон на Израел.

Като министър-председател през април 2021 г. Борис Джонсън пише до консервативната организация “Приятели на Израел”: “Ние не приемаме, че Международният наказателен съд има юрисдикция, тъй като Израел не е подписал Римския статут, а Палестина не е суверенна държава.” Джонсън също така заяви, че разследването на военните престъпления от страна на МНС е пристрастна и предубедена атака срещу приятел и съюзник на Обединеното кралство.

Middle East Eye разбира, че внезапният обрат от доктрината на Джонсън е предизвикал задкулисни протести от страна на британското произраелско лоби.

Да обобщим: в рамките на две кратки седмици Камерън пое контрола върху досието за Газа и се отказа от политиката на Сунак за “недвусмислена” подкрепа за Израел на Нетаняху.

Джеймс Клевърли, предшественикът на Камерън на поста външен министър, беше неопитен, плах, не на място и не желаеше да разстрои Даунинг стрийт или да обиди Израел.

За разлика от него, Камерън е овладял задачите си и показва всички признаци, че е свой човек. Очевидното преоткриване от Камерън на отдавна изгубената традиция на торите арабисти изглежда като поредното унижение за нещастния Сунак. Но то крие опасност и за лидера на лейбъристите Киър Стармър.

Камерън изпревари лидера на лейбъристите и го накара да изглежда и да звучи опасно като пинчер на Нетаняху в Уестминстър.

***

Imran Mulla , Peter Oborne – МЕ Eye

превод: Nick Iliev

*Питър Оборн печели наградата за най-добър коментар/блог през 2022 и 2017 г., а през 2016 г. е обявен и за freelancer на годината на наградите Drum Online Media Awards за статиите, които пише за Middle East Eye. През 2013 г. е обявен и за колумнист на годината на наградите на Бритиш Прес. През 2015 г. подава оставка като главен политически колумнист на Daily Telegraph. Последната му книга е “Съдбата на Авраам”: Why the West is Wrong about Islam. Сред предишните му книги са “Триумфът на политическата класа”, “Възходът на политическата лъжа”, “Защо Западът греши по отношение на ядрения Иран” и “Нападение над истината: Борис Джонсън, Доналд Тръмп и появата на ново морално варварство”.

**Имран Мула пише за The Critic, Conservative Home, Athwart, Panoramic the Magazine, Traversing Tradition и др.
fakti.bg

Подкрепете инициативата за построяване на български Православен храм в Лондон!