Либералният национализъм не трябва да бъде оксиморон

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
97

Британският премиер Борис Джонсън има шанса да докаже това през следващите пет години на власт

Борис Джонсън има рядък исторически шанс. Снимка: Ройтерс

Миналото лято имах провокиращ размисли разговор в Москва с Фьодор Лукянов, редактор на списанието „Русия в международните отношения”. Той спомена, че Борис Джонсън, премиерът на Обединеното кралство, е казал нещо в полза на „либерален Brexit“, след което се е разсмял силно. Погледната от Русия, идеята, че Brexit е нещо различно от жесток удар по либералната кауза, очевидно изглеждаше абсурдна, пише Гидиън Рачмън за Financial Times.
Въпросът дали Джонсън и поддръжниците на Brexit по някакъв начин могат да твърдят, че са „либерални“, е от повече от академичен интерес. Както подсказва реакцията на Лукянов, това има международно значение. На гласуването за Brexit през 2016 г. либералният интернационализъм – подкрепян от ЕС и администрацията на Обама – понесе двоен удар: първо, самият вот за излизане от ЕС, последван скоро от избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Националистическата вълна приижда също толкова силно и извън Запада. Обещанието на президента Си Дзинпин за „голямо обновление“ на китайския народ е неговата версия на обещанието на Тръмп да „направи Америка отново велика“. В Русия президентската реторика на Владимир Путин е изцяло посветена на това да направи Русия отново велика. Същото е в Индия, където премиерът Нарендра Моди обещава културно и национално възраждане.

Новите националисти понякога виждат своя враг в лицето на „глобализма“. „Глобалистите“, се оплакват те, са международен елит, интересуващ се само от себе си, който има намерение да изтрие границите и националните култури. Много либерали (включително и аз) отхвърлят етикета „глобалист“ като безсмислен и зловещ, тъй като той често дава път на конспиративните теории за Джордж Сорос или Тристранната комисия.

От друга страна, много либерали биха се съгласили, че национализмът е техен враг. Акцентът на националистите върху интересите на доминираща етническа или религиозна група често идва за сметка на правата на индивида и малцинствата, които са скъпи на традиционните либерали. Последният пример за тази тенденция дойде от Индия, където правителството на Моди наскоро прие закон за правата на бежанците, който дискриминира мюсюлманите. Фурорът, предизвикан от закона, сега предизвиква бунтове в Делхи и на други места.

Индия не е единствената демокрация, която се стреми да даде приоритет на правата на една група граждани над тези на друга. В Израел последното правителство на Нетаняху прие закон за “националната държава”, като официално определя Израел като еврейска държава. Това бе критикувано, в страната и в чужбина, като определяне на израелските араби за втора ръка граждани. В Унгария министър-председателят Виктор Орбан отстоява правата на етническите унгарци и изгражда стени против бежанците, като обяви, че „ерата на либералната демокрация е приключила“. Орбан от своя страна е приветстван като герой от Стив Банън, бившият главен стратег на Тръмп.

От днешна гледна точка изглежда ясно, че либерализмът и национализмът са врагове. Но не винаги е било така. Току през 1989 г. либерализмът и национализмът бяха съюзници в събарянето на Съветската империя. В страни като Полша и Унгария търсенето на национално самоопределение беше тясно свързано с исканията за либерални свободи.
Тридесет години по-късно някои от новите националистически правителства в Централна Европа виждат либерализма като враг на националното самоопределение. Това е отчасти защото либералният интернационализъм се опита да вгради някои от основните си идеи в международните закони и конвенции – например по отношение правата на бежанците, независимостта на съдилищата и свободата за търговия и инвестиции.

За консервативните националисти като Орбан или Ярослав Качински, лидерът на полската управляваща партия „Право и справедливост”, тази институционализация на либерализма е неприемлива, защото ограничава способността на националните правителства да правят радикални промени. Както обясняват Иван Кръстев и Стивън Холмс в неотдавнашна книга, „Светлината, която се провали”, централноевропейските националисти отхвърлят либералната демокрация, защото „предлага само временни победи и лишава спечелилите изборите от шанса за пълна и окончателна победа.”

Ограниченията, наложени от международното право, са особено строги в Европейския съюз. Привържениците на Brexit непрекъснато твърдят, че Великобритания може да си върне пълния контрол върху имиграционната политика само като напусне ЕС, който налага законово изискване за приемане на свободното движение на хора в рамките на блока. Тези ограничения на националната свобода позволиха на Джонсън да води кампания за „връщане на контрола“ върху „нашите закони, нашите пари и нашите граници“. За Джонсън и подобните му Brexit е либерална кауза, до голяма степен защото позволява на Обединеното кралство да овласти отново националната си демокрация.

Мнозина ще продължат да смятат твърдението на Джонсън, че е либерал за явно неискрено или заблуждаващо. Но на него му предстоят пет години на власт, в които да го оправдае. Засега знаците са категорично разнопосочни. На международната сцена неговата репутация не предполага, че той възнамерява да се приведе изцяло в съответствие с новата националистическа програма. Например, той зае „либерални“ позиции относно изменението на климата и Световната търговска организация, подкрепяйки международните договори и институции. У дома обаче сподвижниците на Джонсън дават притеснителни сигнали за контрол над Би Би Си и съдилищата.

Но все още нищо не е предопределено. През следващите пет години Джонсън има възможност да демонстрира, че либералният национализъм не е оксиморон. Да се ​​надяваме, че той ще сграбчи шанса.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев
investor.bg

Подкрепете развитието на българската независима медия на Острова!