Валери Найденов
Или са много по-нормални от нас, евробългарите?
Cедмица преди британците да гласуват за или против Европейския съюз, се случи случка – някакъв откаченяк наръга и застреля симпатичната депутатка от лейбъристите Джо Кокс, която бе виден противник на т. нар. брекзит.
Медиите гръмнаха, че убиецът викал “Британия първо!”– така се нарича една група върли ксенофоби. Но после се оказа, че свидетелите на трагедията не са чули такова нещо. Освен това убиецът нямал никакви политически възгледи, просто един депресивен тип на психотропни лекарства. Мистерията е пълна.
Подобни атентати в такъв момент винаги са крайно съмнителни. В 90 на сто от случаите те се оказват активни мероприятия. Затова не бих се учудил, ако между днес и четвъртък в Англия се случи още някакво застрахователно събитие. Всичко е възможно, защото на този референдум са заложени интересите на големи световни играчи. А
те не си
поплюват,
когато ножът
опре до кокала
Междувременно у нас се изреди цял легион международни светила да обяснява, че напускането би било чиста лудост за Британия. Обаче историята показва, че англичаните не са луди. Много по-луди обикновено се оказват германците и французите. И освен това историята показва, че прогнозите на евроикономистите по правило не се сбъдват.
Истината е, че ако Великобритания напусне ЕС, тя няма да промени днешното си участие в разделението на труда. Първо, ще се водят 2 години преговори. Накрая ще се подпише спогодба за безмитна търговия, каквато имат Норвегия, Швейцария и до голяма степен Турция. Затова пък Лондон ще се окаже с развързани ръце, за да играе на световния търговски пазар.
Преди 4 десетилетия Британия влезе в Европейската общност само за да избегне високите мита. Днес тези мита ги няма. Затова пък търговският й дефицит с ЕС през миналата година беше 68 милиарда паунда и продължава да расте, докато с останалия свят търговията е на плюс с 31 милиарда. Делът на ЕС в английската външна търговия постоянно намалява и от 55 на сто стана 44 на сто. С всяка година светът става все по-важен от Европа за британците.
Явно е, че сред привържениците на “брекзита” са част от елитните предприемачи и финансисти на Британия. Но на същото мнение са белите работници, хората на труда. Истинският парадокс е, че партията на труда, лейбъристите, е твърдо против всякакво напускане. Това разминаване между партията на труда и хората на труда се забелязва навсякъде в Европа, включително и у нас. Затова ще си позволя да погледна на нещата някак си по-общо и мащабно, но с думи прости.
Очевидно
ЕС е нещо
като машина
за белене
на картофи,
в която националните държави бързо се остъргват от всякакъв суверенитет. След това те стават готови за глобалния котел.
Но ако Британия даде пример, други държави от ЕС може да се осмелят да я последват и да си поискат обратно суверенитета. Защото единственото, което още ги държи в ЕС, е страхът от неизвестното.
Това, разбира се, не е по вкуса на европейския финансов елит и раздутата до неимоверни размери брюкселска бюрокрация. Ами ако утре стане излишна? Тя вероятно се чувства като аристокрацията по време на Френската революция, която всяка нощ сънува гилотината.
Светът постепенно узрява от мисълта, че
глобализмът
е за сметка на
демокрацията
Днес и леви, и десни признават, че неравенството е достигнало небивали и много опасни размери. Това е така, защото все по-голяма част от добавената стойност в националните територии се изнася навън, извън техния обсег, а самите държави затъват в дългове. Ако частните банки изпаднат в неплатежоспособност, държавата им поема бремето и го стоварва върху данъкоплатците. После те са принудени да разпродават цялата обществена собственост на офшорните елити, които са докарали банките си до фалит.
И така, малко по малко народите се превръщат в арендатори на собствената си територия, наематели в собствените си домове. Точно така протича и обезземляването на селяните в Древния Рим или в Древна Гърция, само че сега е в глобални мащаби.
Това е истинската мисия на ЕС в този му вид. Може би най-сериозното проучване по темата е книгата на Томас Пикети “Капиталът за 21 век”. С непознато досега богатство от статистика Пикети показва как и защо рентиерският капитал постига небивали размери и задушава развитието. Проблемът при Пикети е, че решенията му са малко научнофантастични – той предлага някакво глобално, наднационално прогресивно облагане, което просто няма как да се случи. Защото липсва глобалният субект, който да го наложи. Нациите го могат, но ЕС – не, а още по-малко го може нероденият глобален профсьюз.
Подобна утопична позиция заемат и другите модерни леви светила. Например Варуфакис, бившият финансов министър на СИРИЗА, сега се опитва да основе някаква паневропейска лява партия, нещо като ПЕС, само че много по-лява и по-радикална на думи. Когато евентуално вземе властта в ЕС, тя щяла да реши проблема централно, наведнъж за всички.
Няма как да стане. Според мен
Варуфакис вече
показа какво
може в Гърция
Там СИРИЗА обещаваше на народа звездите, но накрая го завря два пъти по-дълбоко в калта. Сега Варуфакис се опитва да прокара същото мероприятие в европейски мащаб. Няма шанс.
Истината е, че левите сили нямат шанс да обяздят глобализацията и да я обърнат в полза на наемния труд. Те са силни само в рамките на националната държава, където политиците се избират от народа и се съобразяват с него.
Затова работниците винаги са били националисти. А тези леви партии, които са наблягали на интернационализма, винаги са били финансирани от чуждестранните елити. Справка – Ленин, Троцки. Силно подозирам, че Варуфакис е от същата порода.
Затова моето скромно мнение е, че решението на лейбъристите да подкрепят оставането в ЕС е самоубийство. Лейбър значи труд. Лейбър минус труда е като снежна топка върху нажежен котлон. Белите работници на Острова почти изцяло подкрепят Британската партия на независимостта (UKIP), която е главният двигател за излизане от ЕС.
По принцип партията на Найджъл Фарадж е дяснолибертарианска. Защо тогава работниците са привлечени от нея? Защото те повече се страхуват от вълната евтини чужденци, отколкото им е мила старата партия на труда, която ги предаде повече от веднъж.
Ако в края на ХХ век на Острова пристигаха по 30-50 хил. имигранти годишно, то според официалните данни през миналата година пришълците са били 372 хил. От тях 184 хил. са от ЕС, главно от Източна Европа. Фарадж обещава да ги сведе всичките общо до 50 хил., ако дойде на власт. Той твърди, че жизненото равнище на англичаните днес е 10 на сто по-ниско, отколкото през 2008 г. След още 5 години – още 10 на сто. И така нататък.
“И какво ще спечелим, ако напуснем ЕС? – пита Фарадж в последната си реч. – Ще си върнем това, което ни принадлежи по право. Ще си върнем нашите териториални води и правата за риболов. Ще си върнем контрола над границите си, вместо да държим вратата отворена…
Ще си върнем правото да избираме кой да идва, за да работи и да се заселва в нашата държава… Ще си върнем това, за което тези преди нас са се борили и често са заплащали с живота си рамо до рамо с нашите приятели от Британската общност. Ще си върнем гордостта и самоуважението като нация, като народ, ще знаем, че ние сме на кормилото, че сме господари на своята съдба.”
Това е много накратко другата английска гледна точка, която изобщо не може да се чуе в родните медии.
То и в английските централни медии тя е рядък гост. Но аз наистина смятам, че англичаните не са луди и много по-добре осъзнават интересите си от нас, българите. Така че каквото и да стане в четвъртък, те някак си ще се измъкнат от капана.
24chasa.bg
