The New York Times: Краят на чернокожите политици

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
246

Въстанието в американските градове на фона на смъртоносна пандемия, която непропорционално убива афро-американците, предполага, че хората смятат, че политическата система не може да реши техните проблеми

 

Младите чернокожи излязоха на бунт заради гротескното убийство на Джордж Флойд. Сега сме свидетели на най-широкото протестно движение в американската история. И въпреки това отговорът на чернокожите избрани политици беше по-скоро предпазлив и лишен от емоции, пише The New York Times, цитиран от Агенция “Фокус”.

Чернокожите депутати в Конгреса предложиха познат списък на полицейските реформи, които не успяват от десетилетия да сложат край на полицейското насилие. След като протестиращите вандализираха централата на CNN и подпалиха полицейска кола в Атланта, кметът, Кейша Ботамс, им каза да се приберат, защото регистрацията за гласуване е промяната, от която се нуждаем. Президентът Барак Обама също твърди в есе, че „истинската промяна” идва както чрез протест, така и чрез гласуване.

Вместо това организаторите на място са новите лидери. Жени като Мери Хуукс Атланта и Миски Нуур и Кандас Монтгомъри от Минеаполис се оказаха в центъра на поставянето на нови искания за преразпределяне на ресурси далеч от полицията, затворите и милиардерите и обратно към публичните програми. Можем да открием това лидерство сред редиците „обикновените работници” с ниски заплати, които предизвикаха „Амазон“ и други големи корпорации от началото на пандемията. Тези организатори и работници замениха чернокожите политици от предишния период.

Заради тях ние сме в края на една ера на цветнокожата политика и началото на нова.

Въстанието в американските градове на фона на смъртоносна пандемия, която непропорционално убива афро-американците, предполага, че хората смятат, че политическата система не може да реши техните проблеми. Мнозина търсят паралел с градските бунтовепрез 60-те години, за да оценят сегашното положение. Тези протести разкриха шокираща степен на расизъм в предполагаемо либералния Север. Основно искане от протестиращите тогава беше засилване на политическия контрол от страна на цветнокожите върху градовете.

Черните бунтове от 60-те години на миналия век и Законът за правото на глас поставиха основата на завоя на „черната“ избирателна политика през 70-те години. Тогава имаше по-малко от 1500 избрани чернокожи политици, така че заемането на избираема политическа длъжност беше част от по-широката политическа борба за постигане на равенство. Младият Джон Кониърс-младши стана конгресмен, представляващ Детройт в продължение на пет десетилетия, тогава взе участие в дебата:

„Нашите собствени познания за потисничеството на този тип общество, което би искало да ни забрави заедно с други исторически „грешки“, трябва да даде на черните хора уникална сила в осъществяването на промяната в Америка. Вливането на чернокожи в политическия живот може да осигури моралната сила на „душата“, която Америка или е загубила, или никога не е имала. …

Някои виждат избора на черния американец като избор между оттеглянето от това „безнадеждно“ управление или свалянето на цялата система. Виждам избора ни между политическо участие или политическа апатия. Америка е бойното поле на черния човек. Тук ще бъде решено дали ще направим Америка или не такава, каквато тя казва, че е“.

Лобито на чернокожите конгресмени се е формирало именно в тази епоха. Неговите членове наричаха себе си „съвестта на Конгреса“ и виждаха себе си като представляващи политическите интереси на цяла Черна Америка. Те бяха „необвързани и недискредитирании“, заяви тогава конгресменът Шърли Чисхолм от Ню Йорк.

Тази независимост доведе до конфронтации не само с републиканците, но и в рамките на Демократическата партия. През лятото на 1972 г., няколко седмици преди демократите официално да номинират сенатор Джордж МакГовърн за президент, чернокожото лоби написа „Черна декларация за независимост“ и „Черен законопроект за правата (на човека)“. Те бяха вдъхновени от по-войнствен документ, наречен „Национална програма за черните“, който се появи от Националната черна политическа конвенция в Гари, щата Индиана, където хиляди афро-американци се събраха по-рано същата година.

Лобито свързва борбата на афро-американците с трудностите, изпитвани от бедните американци от всички раси. Черният законопроект за правата отправя десетки „неподлежащи на преговори искания“, включително „безплатна медицинска помощ за всички бедни“, гарантиран доход за безработните, назначаване на черни съдии и незабавно прекратяване на войната във Виетнам. В изявлението се казва: „Факелът е преминал към ново поколение чернокожи, които вече не се които вече не се адаптират, а се конфронтират; които вече не пледират, а искат; които вече не се подчиняват, а се борят.”

За да бъдем справедливи, нито един избран служител никога не е изцяло „некупен“ или „без началници“. Природата на политиката е да се договаряш и да правиш компромиси. Много черни политици започнаха да представляват и управляват градските райони и управлението стана по-трудно, тъй като белите и техните данъчни долари избягаха в предградията. През 70-те също се наблюдава края на икономическия бум след войната и ускоряването на деиндустриализацията. Променящите се икономически богатства на градовете, които бяха двигателят на американската икономика, затрудняваха възходящата черна политическа класа да проведе реформи.

Все по-често чернокожите политици се разглеждат като „посредници” за решаването на проблемите в чернокожите общности на работническата класа, вместо да водят усилията за тяхното изкореняване.

С нарастването на политическото влияние на чернокожите нацията премина в рецесия, а чернокожите законодатели се стараеха да запазят постовете си и започнаха да се държат като типични политици. Запазването на длъжността стана приоритет и като чернокожи законодатели те често разполагаха с по-малко ресурси, а това означаваше набиране на средства от образувания, които може би противоречат на волята на техните избирателни райони.
epicenter.bg

Подкрепете развитието на българската независима медия на Острова!