Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род. Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с който общо да станем трима. Явиха се много кандидати, но се спрях на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам към него с названието Ицо. Младежът(29г.) започна работа много ентусиазирано – беше начетен, способен и бързо свикна с материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг. Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си – изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса комисионата – 150 хиляди паунда от нищото… ей тъй… Ицо имаше силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги закъсняваше, а като пристигне(махмурлия), първо се хващаше за кафето и цигарите. После му се досираше. След като свърши с това дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука, изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка, но той все ми обясняваше, че в България така се работело. Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница изкарваше(макар и за мен) толкова много пари ?!

На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог… представляваше 25-26 годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока, изящно слаба, с малки(но явно твърди) детски гърдички. Лицето и бе продълговато и нежно, а очите… Исусе, какви очи… кафяви на скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с какво мога да съм и полезен. Тя отвърна, че търсела Ицо… потънах. Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая. Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук. Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?! Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера тайната му за успешните сделки.

Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино. Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина до Голфа им(в България всички карали Голф, освен тези дето нямат пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка – стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг. Вика ми: „сядай Хичо, д’та еба”. Рени готвеше свински стомах на супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата, оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина – българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката. Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея. Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински вътрешности и сипаха ракия(произвежда се от плодове – нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за литература и великите британски писатели. Изненадващо домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах, че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че съм олигофрен. Оставих те да водят разговора. Ароматната ракия взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско учреждение, в което по местен закон се събират само мъже. Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил, бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон. Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз да разкажа нещо… осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от тях… те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива…. животът ми беше скучен, безсмислен и глупав. Разбрах как българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а когато и това не помагаше… имаше ракия, която разтапяше и най-капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където идвам приятелю, има много такива”.
Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна. Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а после паднали под турско робство. От този период най-силно впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал заспалите си сънародници – подготвял ги за национален бунт. Не го интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата. Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят страшния българин. Апостолът(така му казвали) увиснал на въжето с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго избухнали въстания и българите се освободили от робството благодарение на себе си и руснаците. Дълго мислих за тоя Левски, за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл. Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание, изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.

Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и аз щях да участвам в градежа. Купих парцел, намерих инженер и архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме(непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по водоснабдяване, заявих нуждата си от присъединяване към канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект. Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на гражданите… така се озовах в службата по градски транспорт, а после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата, няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева. Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и един вид неестествена. Как да е с големи мъки и средства, се уредих с канализация.

В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник, който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето си, да донесе ракия. Не след дълго се позвъни… oтворих вратата… бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на Бог… тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид кола(за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български дух… и… с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял случката и както се бях засилил, ме свали с един удар. Събудих се в болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало в работата, но тъй и тъй бил там… Отвърнах не, а той изчезна облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но все още можех да движа челюстта си само хоризонтално. Тя дойде да ме види… съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми донесла наденица кръстена на местен проход(то да се учудвам ли, вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие. А то щастието не се постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните работници. Сега вече имаме и син… казва се… Васил.

Източник : dnes.bg