Преди десетина години купих една боксониера, колкото и аз да имам нещо. Ремонт, обзавеждане, сложих дограма на единствения прозорец, а после пуснах студента Атанас под наем.
Откачих радиатора на парното с намерението, никога да нямам взаимоотношения с „Топлофикация”. Мина доста време, видях много момичета, още повече литри ракия пък разгледаха мен отвътре. Един ден Наско, който междувременно беше направил дете на братовчедка си и сега отглеждаше лапето сам, ми носи уведомление от частен съдебен изпълнител, че същият ще идва да ми описва имуществото. Имал съм неплатени сметки за парно в размер на 4500лв. Как тъй сметки… как тъй парно… та аз такова нямам!? Изпървом човек леко се изненадва. После се шокира(гледайки като купена котка), а накрая идва гневът. Защо някой ще иска парите ти ей така без нищо. Нито си купувал от него, нито си ползвал негова услуга, дори не го познаваш, а той обявява пред света, че си му длъжник. Пробват се да ме опозорят, но няма да мине… обещавам. Денят идва. Точно в 12:00 на вратата се звъни, ставам от масата(с квартиранта се черпим от сутринта). Отварям. Ужас… Изпълнителят е жена – около 25 годишна, представителна, от тези дето искаш да заведеш при майка си. Казвам и „че сме голи”, тръшвайки вратника. Ами сега. Готвех се, прилежно да набия лихваря, засаждайки зъбите му в мозайката, а то какво стана. Трябва нов подход за душманката. Стъпвам внимателно в коридора и я каня. Тя влиза и моментално пада лошо на гърбинката си, удряйки главата си в бравата. Съвзема се и пита, защо тук е хлъзгаво. Отвръщам, че случайно съм разлял олио, тъй като религията ми позволява да готвя само в коридори. Момичето прибира счупените модерни очила и се интересува, що за религия е това. Викам, че това е вярата в тиксото, то е Бог, а картонът негов пророк. Правим му жертвоприношения от бухал в подлези, а после ближем лепкавата му страна в екстаз. Божият син е чичо Дамян от Силистра – автобусен шофьор, който е роден непорочно от вуйчо си. Бирничакта любопитства колко последователи има сектата. Осведомявам я, че в България сме около 600 човека, но в Румъния са много повече. Тя се заема за работа. Описва хладилника, телевизора, тостера, на малката играчките, стигайки до микровълновата. Казвам, че е счупена. Съдебната изпълнителка не вярва и наивно докосва уреда. Естествено, че прокарах ток по цялата му повърхност. Електричеството я събаря на пода за втори път. Питам я иска ли вода, а тя само цвърчи. Имам флакон за зареждане на бензинови запалки. Отсипвам в една чаша. Давам и да пие. Горкото момиче жадно преглътна течността. Усети се чак накрая, защото се оригна на гориво. Ожулена, пребита от ток, отровена… на прага ме попита, дали не искам да излезем. Казах и първо да си намери почтена, нормална работа, а после да се обади.
Прекрасен слънчев ден – клошар рови в кофа, наркоман дърпа чанта, кучета дояждат бабичка. Днес е делото. „Топкофикация” ме съди. Ще се защитавам сам. Залата е мръсна и мирише на пиене, по пода има семки и няколко дневно повръщано. Тлъстите полицаи ме зяпат надменно, доволни от хорските неволи. Процесът започва. Адвокат Вълчев злостно ме напада, вади документи, обвинения, хвърчат сметки, а гнойните му лиги прaвят гнезда по тавана. Толкова е дебел, че повечето хора не разбират, от къде точно говори – не си сигурен, тялото му има ли части или всичко е буца от лой завита с плат. Мой ред е. Казвам, че никога не съм ползвал парно и толкоз. Радиатор нямам, следователно и топлина не съм взел. Съдията ме пита, дали има нещо друго, защото очевидно съм бил виновен. Той сам не може да обясни, как точно съм ползвал енергията, но е сигурен, че тя е стигнала до мен някак си. Омърлушен искам 15 минути почивка. Пуша на двора, гледам тъпо. Някакъв вестник се мотае в краката ми. Снимка… снимка на Вълчев – лакеят на държавно-мафиотското обвинение. Светва ми. Внимателно я откъсвам и влизам. Залата е настръхнала. Приятелите ми са дошли. Съдията открива заседанието. Ставам и театрално опасвам фланелката си на „Мейдън” в дънките. От тишината спокойно можеш да си свариш яйца. Приличам на Ал Пачино в някой адвокатски трилър. Самоуверено викам първия си свидетел – Данчо Бялката. Така изреждам всичките си хора, които твърдят, че никога не са виждали в този апартамент да се използва енергия принадлежаща на „Топлофикация”. Преди последния съдията се изпусна, че това му било отдавна ясно, но все пак трябвало да платя на дружеството и то с лихвите. Е, приятели, тук приключих с нормалността… Обявих, че призовавам за свидетел… адвокат Вълчев. Публиката ахна, мазните полицаи се събудиха, а приставът остави баничката си. Дебелакът(видимо доволен) се настани с мъка на свидетелското място. Не разбирах кое е главата му, за това го гледах в средата. Напрежението в залата можеше да се използва успешно като тунелопробивна машина.
– Уважаеми г-н съдия, уважаеми присъстващи, лицето Вълчо Вълчев Вълчев е всъщност мой квартирант – все едно хвърлих граната – и той дължи горепосочените суми за парно. Имам договор за наем подписан от него(показвам цигарите си надраскани с химикал), а като доказателство прилагам тази снимка пред съда. Измамникът не може да повярва какво се случва, съдията е почти припаднал, а публиката шуми гладна за кръв.
– Ама тая снимка каква е, имам алиби, тук съм по-слаб, какво означава това, в правова държава ли живеем – хленчи ВВВ.
Накарах Наско да снима 200 литров бидон в боксониерата и да ми прати фотката на телефона. Показвам съдържанието на съдията, като доказателство и той напълно се убеди, че това е мизерният адвокат. Последният почна да квичи, че това не било юридически издържано. Съдията назначи четворна техническа експертиза, която щеше да е готова след 6 години и половина. Все пак се споразумяхме с Вълчака, той да плати всичко и занапред да покрива сметките за несъществуващото ми парно. Нещастникът недоволстваше, че хвърля парите си за нещо нереално, но бе щастлив, че поне може да използва снимката на бидона за Фейсбука си – изглеждал бил много по-красив, а и с повече коса.
Делото беше прекратено. Седя си вкъщи на дивана, пийвам и зяпам как любимата жизнерадостно пържи кюфтета. Уж гледам новините, но две от очите ми постоянно са на крехкото и дупенце. Следва прогнозата, а тя е важна за мен. Емо Чолаков – приятно момче, но от него никога не мога да разбера, какво ще бъде времето. Започва с това, как леля му си купила две кила картофи от пазара, а сетне ги изяла. После разправя колко обичал да простира на терасата и защо не било полезно, консумирането на развален салам намерен на улицата. Говори за гоблени, за смяна на скоростни кутии, разяснява вредата от поглъщането на замразена кайма от новородени, поучава ни да ядем топло брашно преди изхождане и други щуротии… Накрая изобщо не знаеш какво ще е времето, но си научил как се готви свинска кавърма по тракийски. Облаци, дъжд, суша – няма значение, важно е приказката да върви. Така е и в шибания живот. Човек от малък трябва да се самообучи, на кое да обръща внимание. И трябва да го направи сам, без помощта на родителите. Ако тръгнеш да хабиш силите си, мислейки за някой малоумник, дето те нарежда пред другите, колко ще ти изкара батерията – точно николко, а тя е несменяема. Спешно намери начин да си добре, а тъпотията избърши от мозъка си с клозетна хартия… точно както го правиш със задника си сутрин. Чашите са пълни, кюфтетата подредени. Изключвам посредствения телевизор, просто ще си говорим с любимата. Понякога като я целуна, усещам лек дъх на бензин…
Никола Крумов
