Серафим Тодоров няма дори телевизор с плосък екран в жилището си
Два дни по-късно той получава посещение от Жечев, точно преди финала за златото в Атланта.
Ангелов, който е част от екипа на Тодоров, си спомня че боксьорът е почти пред припадане след първия рунд и крещи на треньорите си, че съдиите не отбелязват неговите точки и „сякаш знаеше, че нищо не може да направи”. Тодоров губи 8:5.
След загубата Тодоров прекарва в безпаметно състояние двата дни, които го делят от полета към дома. „Не спрях да пия през цялото време. Просто исках да съм пиян до смърт”, обяснява той.
Българинът се чувства предаден.
Преди това той е приковал вниманието към този спорт в родината си, донесъл е много успехи, но в онзи момент усеща само горчилка. На световното първенство през 1997 г. той се среща с представители на турската федерация и приема предложението да смени националността си и да се боксира за Турция.
Сделката не е толкова добра финансово, колкото предлаганата от американските промоутъри, но е важна. За златен медал му е обещана награда от 1 милион долара. А за да смени националността си всичко, което е необходимо е съгласие от страна на българската федерация.
„Всичко беше уредено. Но след това получих обаждане, че уговорката пропада. Причинита – Жечев поискал от турците трансферна такса от 300 000 долара и то в последния момент”, разказва Тодоров.
Изправя се и започва да крачи из стаята. „Така че не можах да премина в турския отбор. Но и не можех да продължа да се бия за България. За мен всичко беше приключило”.
По онова време Тодоров е на 28 години. Той е имал възможност за още един олимпийски игри, за още няколко световни първенства. Вместо това сваля ръкавиците. Слага ги единствено за няколко професионални двубоя, които му дават възможност за бърза печалба.
Докато България се справя с икономическите трудности, родени от падането на комунизма, Тодоров се носи по течението.
Той се захваща с различни неща – като шофьор, като продавач, работи и в фабрика за колбаси, но никъде не се задържа. Съпругата му Албена също е работила в супермаркет, но и тя не успява да остане там. Сега и двамата са безработни.
Преди около 15 години, Тодоров се мести в жилището в близост до кафето с нарисувания банан. Наоколо има хора, които разпространяват наркотици, шефове на подземния свят и някои го канят да работи за тях. Казват му, че би могъл да бъде лидер, а парите са добри.
Тодоров отхвърля предложенията. „Тук има много проблеми, много лоши неща. Не ми харесва това. Но и няма боксова зала, няма тренировъчна такава. Не говоря и с много хора. Не искам да бъда въвличан в нищо, не се нуждая от много приятели. Просто искам да бъда оставен на спокойствие”.
Това е по-трудно, отколкото изглежда. Дори след 19 години споменът предизвиква съжаление в очите на Тодоров. Съпругата му Албена се е надявала той да я повика след като приеме предложението на промоутърите. „Това би могло да промени нашият живот и този на децата ни”, обяснява тя.
Ако вместо да спечели, Тодоров бе загубил от Мейуедър той щеше да продължи битката за участие на финал на олимпийски финал.
Не би се чудил да приеме или не шанса да остане в Америка, не би преживял и предателството срещу Камсинг. „Вместо това се случи, това, което се случи и на мен ми остана единствено да се надявам, че нещата въпреки това ще станат по-добри. Беше глупаво. Върнах се и открих ада”, признава някогашното боксово величие.
По-рано през този ден, Тодоров преминава през градинка в центъра на града. Движи се бързо, главата му е наведена, раменете отпуснати. Докато пресича улицата на светофара двама млади мъже изчакват да светне зелено.
Прозорците на колата им са свалени. „Сарафа”, посочват те, използвайки някогашния прякор на Тодоров. Усмихват се, с жестове имитират боксови удари във въздуха. Тодоров се обръща, но зеленото вече е светнало и двамата млади мъже поттеглят по пътя си. „Помнят ме”, казва Тодоров, но в гласа му няма радост.
Човекът, който победи Флойд Мейеудър, продължава по пътя си.
sportinglife.bg/
