НЕ НАПУСКАЙТЕ СВЕТА НА ЖИВОТА!..

0 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 50 votes, average: 0,00 out of 5
0
55

 

Разговор с поета Петър Андасаров

– Приятелю, от поезията ти идва аромат на българска погача с мед и билки. На планински повей и бащино огнище. На много човечност и доброта. Защо заменихме тази наша България с европейски станиол и чужди нам ценности? Толкова ли бяхме зажадняли за света?

– Благодаря ти за пребогатия, многостранен първи въпрос за този наш разговор, приятелю. Той за мен е цяла рецензия-оценка за моята досегашна поезия. Защо заменихме нашата си мила България с европейския станиол, питаш. Аз подозирам, че и ти знаеш точния отговор, но като питаш мене, ще ти кажа защо. Но преди това съм длъжен да споделя, че не всички българи замениха своята България с лъскавия чужди станиол. Не всички! А, с този въпрос ме връщаш в детството ми под шапката от облаци и синева над моето родно село Елешница. Като дойдеше някой ябанджия или се върнеше близък нам, роднина и ни донесеше шоколадче или бонбонки, ние еднакво се радвахме и на блачкото лакомство, и на лъскавичето, тоест на лъскавата им обвивка. Даже ги пазехме за спомен в тетрадките или учебниците си. И се питахме откъде ги носеха и ще можем ли и ние един ден да си купим колкото си искаме. Тоест събудило се е у нас щението, превземал ни е копнежът другаде да идем, друг свят да видим. Това наричам първоначалният, благородният порив у човека. У всеки от нас. По-възрастни българи е пленявало копнението да се докоснат и да се сдобият с духовни богатства на другостранци зад тънката линия на хоризонта оттатък България. Знаем, позната и скъпа ни е тази жажда на сънародниците ни от времената на великото Възраждане, а и после, и после… Не за да консумират само тия богатства, не, а като медоносни пчели да опрашват с тях родната ни наука и култура. Да стават те все по-богати, значи да се въздига духовно България, да се възправя тя в очите на Европа и на света. И най-важното – те никога не са я забравяли, а светлината на името й са носели в сърцата си.

И идва паралелът между тях и нас, сегашните българи. Между техния и нашия копнеж, тяхната и нашата жажда Европа да видим, по света да идем. Пак ще се върна към детските и юношеските си години. Закъснеехме ли да отворим сутрин плетницата на търлата, на мястото дето нощуваха овцете или козите, те се юрваха стремглаво, блеейки неистово и лудо заизкачваха баира по-бързо до храна да стигнат из полето. И, напълнили търбусите си, да се излегнат на сяна и дълго да преживят, за да потънат после в сладка дрямка. Боже, как се втурна почти половин народ български по всичките посоки на милата ни България, без да мислят ще се върнат ли пак назад. За съжаление точно като овче стадо се разбягаха и те препитание да търсят. Нека криво да седим право да съдим, обаче. Имаше причини и виновни имаше за това ни дередже. Бяхме живели в затворено пространство, малко друг свят виждахме и малцина виждаха Европа и света. А се знае – забраненият плод е по-сладък. И по-примамлив е. Промяната отвори нови пространства и вече нямаше спиране. За никого. Едни тръгнаха подир жаждата си за знания, другите, повечето бъдеще да търсят. Бъдеще за хляб и за работа. До влизането ни в Европейския съюз и НАТО върхушката българска и псевдодемократичната държава ограбиха всичко спечелено и спастрено от предишни поколения и се почувства същата България досущ като обрулено плодно дърво. Народът огладня и обося. Земята ни буреняса и заживяхме като в разграден двор. И започна, и продължи най-страшното – оглупяването наричаното от всички ни опростачване. И още по-страшното започна – отдалечаването ни от родовите и духовните ни корени. Заля ни помията на псевдодуховните чужди ценности. Нашите се погребваха, днес се допогребват. Така, без да се усетим, заменихме нашата България с европейския станиол.

 

– Неправдите у нас са страшни: продадени природни богатства, гладни хора, деца без бъдеще, корупция, отвратителна демагогия. Защо не протестират масово интелектуалците? Защо протестът им прилича повече на кръжочна дейност?

– Аз питам всеки ден, всеки миг като гледам как и за какво протестират хората, народите по света, защо ние болезнено и до отчаяние се огъваме и „мълчим, позорно мълчим“. Не само интелектуалците. Всички! Обезличиха и обезсърчиха ни. Отцеотстъпници, мерзавци, парадиращи посредственици, имитатори на демокрация, чуждопоклонници, лакомници изменници на майчиното си мляко и на майчиния си език. Предатели на националното ни самосъзнание и на интересите на България. Да мълчиш ли от срам или да крещиш от болка като гледаш нещо невиждано: писатели да ходят с продънени обувки, да носят допотопни дрехи и да ровят в кофи за боклук. Кога е било това, кога? Но у нас е така – щом един надигне глас, веднага два отсреща го анатемосват. Политиката вече години наред е дирижирана отвън и отвътре със стародавното „Разделяй и владей!“ Страхувам се, че ние никога няма да тръгнем обединени от един идеал, от една цел – да възвърнем самочувствието си и да умием изцапания образ на милата ни България, Час по-скоро! Има пътища и е крайно време. Посочи го един умен студент от България в предаването на Слави Трифонов. Той го попита: „А кой е пътят да излезем от това обидно за всички ни състояние?“ Студентът отговори от Лондон: „Един единствен – революция!“ И ми се иска, и вярвам, че думите на дядо Петко Славейков „Не сме народ, не сме народ, а мърша“ няма да се отнасят и до нас. Ще трябва да се пресече най-сетне пътя на едни наглеци, които водени от човек без свян и съвест, за трети път искат да яхнат този изстрадан и омършавял народец. Утре ще е късно, днес е спешно наложително да се отвори път на нови, умни и некористолюбиви по-млади, на млади българи родолюбци. Да се огледа изминатия път и всички злосторници да си найдат мястото в затвора. Няма ли най-после да изречем на висок глас истината за този опустошителен преход, който ни върна години назад в своето развитие. Само професор Юлиян Вучков ли ще тръби за сбор на българите под небето на милата ни родина, за да си кажем очи в очи истини и лъжи и да поемем в една посока с България в сърцето? Хайде, още ли ще ни приспиват продажните и купените от фондации на Америка и Сорос медии и творци?!

– Духовността ни, преди четвърт век в непрестанен апогей, е подложена на силна чужда инвазия. Обезличаваме се, заприличваме на чужденци в собствената си родина, особено децата. Защо сме толкова податливи, има ли виновен? В морето от латиница защо все още нямаме приет Закон за българския език и книжовност?

– Не само духовността ни, целият наш живот не е нашият български живот. Добре че е жива писмеността ни, че се възема фолклорът ни с безценните си богатства, че тлеят, но ще се разпалят един ден въглените на вековечните ни традиции. Да, чужди ни отчуждават от българското. Всяват отчуждение помежду ни. Правят от българчетата-децата ни, деца на света. Питам аз: на кой свят? Нали се знае от памтивек – преди да останеш гражданин на света, трябва да си гражданин на своята родина! Убеден съм вече, че чрез своите лакеи – продажници на българската духовност сега се издигат непреодолими прегради пред Закона за българския език. Целта е много по-зловеща. Назова я неотдавна председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов: „Тя е насочена против съхранението на България като суверенна държава с достойно настояще и обозримо бъдеще“. Аз съм горд, че именно нашият писателския съюз е инициатор за приемането му и изработи внесения в парламента вариант с основното участие на писателя Банко П. Банков. Но веднага се намериха хора, които го окепазиха и ни лепнаха етикета „неграмотни“. А вариантът с елементарни грешки бе всъщност на разни чиновници. Всуе се морят обаче отрицателите на българщината и на българския език, че каузата им ще надделее над духа и духовността на българина!

– Как преценяваш ти състоянието на съвременната българска литература? Какви процеси пулсират в нея, творците обединени ли са, или се кланят пред различни икони? С какво трябва да се раздели тя, или пък да си припомни, за да бъде актуална и полезна на своите читатели?

– Казвал съм и друг път, че съвременната ни литература е в насипно състояние, за какви процеси да говорим като няма критерии за оценката й, липсва критика за прегледа и подредбата й. Само имената на неколцината оперативни критици: на Благовеста Касабова, Любомир Котев, Панко Анчев и твоето разбира се, не са в състояние да обхванат цялата продукция и всичките процеси. Не са обединени българските творци, за съжаление. И тях ги разделят политиците и чуждите финансови господари. Толерирани и възвисявани са само соросоидчетата и послушковчетата на фондация „Америка за България“. Българската литература се дели на Георги Господинов и Сие, и всички останали!

За да е актуална и полезна на своите читатели тя трябва да се върне към своите корени и да избуява в българското духовно пространство.

 

– Имаш ли своя любима пословица? Мислиш ли, че паметта и красивата мъдрост на българските поколения е вече остаряла и архаична? Отстъпваща на евроатлантическите ценности, толкова тиражирани у нас?

– Имам и тя е: „Залудо работи, залудо не стой!“ И производната от нея: „Днешната работа не оставяй за утре! „Те ме изградиха като човек и творец с тяхната сила продължавам, все още загледан към хоризонта, да вървя нататък…

Паметта е вечна, а мъдростта е винаги същностна и красива. Те не могат да остареят във времето и да са старомодни! Камо ли да отстъпят на повърхностните евроатлантически ценности!

 

– Подготвяш ли нова книга пред своя 80-годишен юбилей и какви послания ще открием в нея? Какво още не си споделил със своите литературни почитатели и какво би искал да напишеш? Имаш ли теми, до които не би се докоснал по никакъв повод?

Подготвям, разбира се. И то не една, а няколко. Сигурно ще предизвикам недоумение у някои колеги, които знаят, че аз издавам по книга-две на няколко години. Истината е, че през всичките години на творческа работа, а те са вече 57, съм изписал хиляди страници, част от които не са влизали в книги, други са печатани във вестници и списания. Като добър стопанин съм запазил всичко и сега те намериха място, разпределени в книги с публицистика, литературна критика и художествена документалистика. Освен това ще предложа на своите читатели томче стихотворения. Посланията са същите от предишните ми книги: да изгорим в живота си, както дървото изгаря в огъня, а не да тлеем! На своите литературни почитатели бих казал да продължават да вярват в искреността ми и в моята преданост на чувствата и на словото си!

– Какви думи за насърчение и успокоение би отправил към българския народ? Какво да чака той от бъдещото време, ако България все още съществува върху географската карта на света…

– По-скоро думите ми биха били знак за насърчение на моят трудолюбив, ученолюбив и мъдър народ. Горе главите, българи. Лъгали са ни и други преди днешните лъжци, мамели са ни и предишни, поробвали са ни дори. Но не са изтръгвали родолюбивия дух от душите и от сърцата ни. Имайте надежда, защото бъдещето е пред нас. Непременно ще влезем в него пречистени и обновени със старото си вечно име, но с нови стремления и заслужени радости. А България е била, и ще бъде. Защото има народ, който знае как да мре за нея.

– А какъв съвет ще дадеш на младите творци, тръгващи едва сега по трънливия път на българския писател?

– До ден днешен не съм си позволявал да давам съвети на по-младите от мен. Само съм споделял свои мисли и разбирания за живота и за творчеството. Ето какво бих им казал, все пак: – Не тръгвайте към словото ако не гледате живота в очи, вървете, пътувайте в необхватния свят на думите успоредно или по-точно без да напускате безкрайните светове на живота. Пътят е трънлив, но от раните ще възмъжавате и ще добивате повече жажда за живот. Значи – за творчество!

Въпросите зададе Георги Н. Николов

Подкрепете развитието на българската независима медия на Острова!