(репортаж, писан с реформи на шията) Георги Н. Николов
Рукналият като хала от дерето воден ураган помля къщурката на бай Иван в село Гладни дол. Под отломките останаха издавени животни, сиромашкото обзавеждане и годините пестене, че да има семейството му на стари години покрив. Същото се случи на стрина Пеца и чичо Ламби в градчето Просяково и на стотици още хора в разни краища на страната. Непочистваните речни корита, харизаните неизвестно на кого язовири и подронените диги си казаха калната дума. Настана грозно бедствие, последвано от още наводнения и с очакване те да не бъдат последните в близко време. Както си му е ред, у нас държавата пак се оказа неподготвена за случващото се. Хорските страдания, независимо от екскурзиите на шкембести чиновници в критичните райони, тепърва предстоят. Утешителното дрънкане за топла храна и полиция срещу мародерите не измества въпроса какво да правят страдалците утре. Как какво? Ами, ще си получат полагащите им се държавни помощи от по 325 лв. и с тях ще възстановяват щетите. Толкова „много” пари, приличащи на откровена подигравка, дават повод за избор: гората ли да се хваща, или пък нещо друго? Не, не бягай в гората, бай Иване! Тя отдавна е открадната от местния политически нагаждач. И там, където някога са се подвизавали страшни хайдути, днес се извършва незаконна сеч и износ на дървесина, а ти само ще пречиш. По-добре използвай щедрото подаяние практично. Ако искаш го гледай, ако искаш – го мириши. Или пък го дари на някой още по-изпаднал от тебе. Например, на електроразпределителните дружества. Та с тях да си оправят софтуера и да ти пращат по три фактури месечно, вместо по две, както правят сега. На теб какво ти пука? Нали вече ще живееш под открито небе и ще ти свети кръглата луна?..
Не толкова щедра финансово, обаче, е нашата държава към очакваните у нас нови бежанци. Засега тя предвижда за настаняването им, за здравеопазването им, за интеграцията им, за устройването им на работа, за почивката им и за префасонирането на обществото ни от европейско в азиатско само 20 милиона (!) лв. Засега. А после? Ще се изграждат нови бежански центрове. Ще се разработват програми и директиви, та Брюксел да остане доволен от хуманното ни отношение към пришълците. А ние, обикновените българи, кога ще останем доволни от Брюксел? И с тези 20 млн. не могат ли да се подпомогнат болни и социално агонизиращи човеци у нас, та после да мислим за интернационалния си дълг? Държа да бъда разбран правилно – не съм против бежанците от ужасите на войната, за това да бъдат приемани и обгрижвани. Но днес България не е готова за подобни жестове: тя е слаба, прилична на разграден двор и в нея цари хаос. Правителството и Народното събрание явно живеят на друга планета. Има ли в друга държава понятие като „работещи бедни”? Или провеждането на реформи, точещи се повече от четвърт век без изглед да бъдат завършени? Вярва ли все още някой, че ще има здравна реформа? Ами образователна? Или икономическа? А най-вече: промяна в политическото статукво, което докара България до положението на страна с отмиращи функции? Наивниците стават все по-малко, безработните – все повече. Битовата престъпност се е превърнала на държава в държавата и дори Крали Марко не може да я спре. Нито пък да се пребори с корупцията – другото лице на татковината. Нито със сивия сектор и контрабандата. Даващи, колкото и порочно да звучи, свои работни места за нуждаещите се, които вече чет нямат. У нас се развива с бързи темпове само транспортът, отнасящ цвета на топящата ни се нация далече зад граница. Където младите хора се чувстват полезни и уважани граждани на обществото, приело ги радушно. А да – развива се и погребалният бизнес, щом на всеки осем минути по един нашенец духва в отвъдното. В народа набъбва глухо недоволство и никой ясновидец не може да предвиди в каква посока ще избие. За да се отвлича общественото внимание от истинските проблеми и от явната невъзможност да бъдат решени, височайши особи ни занимават с минали неща. Болезнени наистина – като Възродителния процес, като Народния съд и пр. Но и отдавна минали, за да бъдат днес непрекъснато подклаждани като теми и хората да се настройват едни срещу други с късна дата. Пред невинните жертви – поклон! Но на днешните жертви – безработни, болни, обезверени, на децата без детство, кой и как ще помогне? С писане на безкрайни програми ли? С едри приказки за европейско бъдеще? Твърде много щатни внуци на Лъжлив Съби се уригват на държавната софра и понятието „човечност” им е чуждо. Народът е оставен сам на себе си. Дошло е, без съмнение, време разделно с въпроса: „Какво да се прави?”
Ами… нищо. България няма ясна външна и вътрешна политика. Нито икономика и селско стопанство. Нито мотивирана армия, която да я пази. Нито охранявани граници и въздушно пространство. Нито достойни политици, обичащи родината си. Нито обществен консенсус по безбройните социални язви, разяждащи снагата й. Всичко е една голяма говорилня с начало в далечната 1989 г., но без край. Ние сме сираци в собствената си страна, дотягащи на властимащите с хленчове за милост. Прекаляваме… Стига хленч. Къде е гордостта, че сме българи и пълноправни човеци? Много горди глави през историята ни паднаха, за да живеем днес достойно, ала уви. Паметта ни е къса и избирателно услужлива. Страхът да изкрещим срещу гаврещите се с нас – прекалено голям. Тогава, протестираме ли, искаме ли нещо по-добро от живота? Не-е, разбира се. Просто си говорим ей тъй, на маса и на чашка – време да минава…
