“Както карахме, пред нас се взриви граната до първия бус. Пиша това все още афектиран, затова ще си позволя да е дълго и детайлно, някъде пет минути за четене.
Бях обещал, че ще се пазя като дойда тук. Уж нямаше да ходим до места близко до войната, но преминавайки табелата “това е последен шанс да обърнеш, ако ти е мил живота” разбрах, че точно натам отиваме за да раздаваме помощи”. Така започва разказът на Иво Попов, който превозва генераторите за ток, за които бяха събрани средства от кампанията на Манол Пейков в социалните мрежи.
Ето какво пише още той: “Спряхме в едно село, а в далечината се чуваше тътен, подобен на гръмотевици. Беше глух шум, на около 15 километра от нас и не толкова интензивен. Чу се и въртолет, като се надявахме да не мине над нас и да не е руски. Пихме по едно кафе на центъра и си мислих, че там ще помагаме, но това беше само спирка за бърза почивка. Тръгнахме за друго село, а пред нас имаше БТР. Реално всички коли бяха пълни с войници, а цивилни бабки и дядовци се виждаха само чат-пат.
Другото село беше по-близо и тътените бяха интензивни. Чуваха се ракетите ГРАД да падат, а звукът им беше продължителен. Тогава нямаше пауза и постоянно гърмеше. Там ни очакваха около 200 души, за да им дадем провизии за няколко дни пред една църква.
Когато спряхме, един от нашата “команда” извади китара и започнаха да пеят украински песни заедно, за да им дадем кураж. Видях им погледите на хората и прочетох отчаяние и страх, но там имаше и надежда. Някои бяха просълзени. Някои бяха притеснени, защото се бяхме насъбрали много хора на едно място, а руснаците точно това чакат. И аз бях притеснен, но се опитах да се отдам на момента поне за малко. Мислих си “това е невероятно.. аз съм тук и слушам как украинци пеят и свирят на публика от баби и дядовци, няколко песа и едно сладко беззъбо момиченце, в калта пред една църква… чувам как падат истински бомби и всяка следваща е по-шумна… не искам да пада върху нас, не и днес… това ще ми остане спомен завинаги.” И докато се опитвам да се насладя на концерта, по улицата се изреждат в двете посоки военни.
Няма да забравя едно Митсубиши L200, което отзад беше по-надупчено от рендето в кухнята, и един друг джип, който беше прекършен на две, но все още го използваха. След като приключихме да пеем се помолихме на Господ заедно всички на центъра за сили, за живота ни и за армията. Започнахме да им раздаваме храна, свещи и календари за 2023, като те бяха изключително желани от селяните там… бях смаян, че човек може толкова силно да се радва на календар, че да иска няколко и за техни приятели, но ги разбирах. Даваше им надежда.
Един жител ни подари една цяла изсушена риба, което беше доста необичаен подарък, чак ни беше смешно, понеже не бяхме виждали риба в такова състояние. След като дадохме и на последния дошъл на срещата, закарахме генератор в ритуален дом, а попът на църквата ни даде една торба с бонбони. Вече бяхме щастливи, че си свършихме работата, смяхме се и забавлявахме с онази горка риба, докато се отдалечавахме от онова страшно село. Пътищата бяха разбити с огромни дупки, кратери, локви и кални коловози, затова се движихме не по-бързо от 15 км/ч. Аз бях зад волана на втория бус, до мен имаше две момчета – Сергей и Филип.
Следвахме буса, който караше Саша, а в него бяха Коля, Сергей, Лео, Ник, Виктор и Лазар. Както се стараеха да избягват дълбоките дупки на лошия път пред нас, бяхме изненадани от взрив. Беше като пиратка, но.… много по-мощно. Видях ярка светлина и как хвърчат парчета метал и кал навсякъде около буса. БУМ! … просто ей така. От нищото. Падна от небето. Веднага спряхме и двата буса. В нашия млъкнахме и не разбрахме какво се случи, въпреки, че стана пред очите ни и го чухме. Просто стояхме вцепенени. В следващия момент видях как Лео излиза от буса и ни вика да се махаме оттам. Тогава се разбързахме, видяхме, че няма да стоим на едно място, изскочихме от буса, но преди това си взех паспорта, за всеки случай.
Имаше окоп вдясно на пътя в едно дере и се метнахме в него. Един по един всички бягахме към окопа, но Саша беше в кръв. Устата и пръстите му кървяха, а той самият викаше от болка. Трудно ходеше. Разкопчахме го да видим какво се случва и разбрахме, че има попаднали шрапнели в него. Освен него, няколко други момчета имаха малки рани, но нищо сериозно за щастие. Имаше шок и никой не знаеше какво се случва или как да реагира. Знам, че Лазар знае много затова отидох да го питам какво да правим, а неговият отговор беше ясен “Не знам.” Този отговор не ми хареса, но наистина не знаехме какво се случва. Нещо падна от горе, но точно от къде, как и какво беше не знаехме. През цялото време си мислих, че ще падат още гранати и не знаех къде да се скрия, защото техният удар беше изключително точен и то на време. Не беше мина, през която да са минали. Видях го как пада за стотна от секундата, затова предполагам, че беше минохвъргачка. Това ме плашеше, защото очевидно знаят точните ни кординати и могат да метнат пак. Може би е било дрон? Може би някой ни е издал и очаквал? Ще ни гърмят ли пак? Гледахме нагоре за дронове, ослушвахме се за мини, но нямаше нищо. Тътените в далечината се засилват и се чуват от по-близко. Всичко това стана пред очите на войник и една баба на двайсет метра от пътя. Военният беше объркан също.
През цялото време военните коли просто подминаваха нашия бус, защото имаха по-важна работа и нямаха време за нас. Взривени или надупчени коли, камиони и всякакви машини са абсолютно нормална гледка там. Войникът видя положението на Саша и каза, че в гората има полева болница, която е наблизо, и в която трябва да идем. Бързо се метнахме в нашия бус, като пострадалия бус го изпразнихме от багаж и го изоставихме там на пътя, продупчен от шрапнели, с две спукани гуми и пръснати прозорци. Там в буса бяха трима отпред, а останалите седем души отзад затворени без прозорци и си светихме с фенери и телефони. Шофьора не разбрах кой беше, но беше настъпил газта, а пътят ни биеше отдолу, докато си търсихме място сред кашоните с провизии и генератори. Тогава се молихме за живота ни, а Лазар се опитваше да помогне на Саша, който стенеше от болка. Имаше кръв по всеки един от нас – я собствена, я не.
По едно време спряхме някъде, отворих задната врата и казах на всички да слизат. Бяхме някъде в гората и имаше джипове линейки. Имаше и някаква стара сграда, надупчена и потрошена от снаряди. Трябваше да помогнем на Саша да иде до входа, затова двама души го съпроводиха. Аз трябваше да докарам буса до по-удобно място. Всеки, който имаше дупки от шрапнел в дрехата си, влезе. Саша беше най-пострадал, на Сергей – нашият местен гид, му беше счупена ключицата. Лазар с пострадал пръст, шрапнел в бронежилетката му и Виктор също леко наранен.
Някои от лекарите изглеждаха спокойни, което за мен беше учудващо, имайки предвид че точно в тази гора се чуваха най-ясно картечни изстрели. Излизаха да пушат цигари и да си говорим. Бяха усмихнати… но имаше и един, вероятно на 30 с добре поддържан мустак и насълзени очи. Или от недоспиване, или от мъка.. каквото и от двете да беше, изтри си сълзите, стегна се и си запали цигарата. Успокоиха ни, че Саша ще е наред.
Направиха ни по един топъл чай. През цялото време ми казваха, че всичко ще е наред, защото очевидно ме беше страх и явно съм го изразявал с погледа си. Бях впечатлен как Филип изобщо като че ли не го засегна ситуацията. Дали от смелост, дали от защитен механизъм не зная, но го признавам, че не помръдна от случващото се. Явно е осъзнавал рисковете повече от мен и беше приел, че е възможно да му се случи най-ужасното и на него. Сигурно защото съм искал да избягам от тази мисъл съм изразил и страх. Влязох да се стопля във фойето на сградата, а там на стената имаше детски рисунки с послание войната да спре. Саша го изнесоха от една стая навън и вкараха в подвижна операционна станция. В погледа му видях усмивка, той вдигна палец и се успокоихме, че всичко ще е наред. Трябваше да го оставим, за да го оперират. Оказа се, че от взрива шрапнел е ударил радиатора на буса, който аз карах и изтече цялата течност пред болницата. Доляхме с вода и оставихме тубата в колата. Сбогувахме се и благодарихме на лекарите. Оставихме им и на тях един генератор, така и така ги раздаваме. В колата се качихме този път само осем, Сергей трябваше да остане да си лекува ключицата също. Спряхме по пътя пак при онзи бус. Само като го видях ми се повдигна. Взехме разни работи от там и го снимахме. Нищо не става от него вече. Прекалено далеч е от базата ни и близо до руснаците, че да можем да се погрижим за него.
Сега сме петима души отзад и се държим за ръцете, молим се за живота си и се доверяваме, че шофьорът ще ни разкара на безопасно. Спряхме да пикаем и да долеем в радиатора, но си нямаме представа къде сме, после пак се качваме и потегляме. После пак спираме и Коля, на когото лицето му е цялото покрито с малки рани от стъклата при взрива, ни отваря вратата, за да ни каже, че друг бус е дошъл за нас, за да ни откара до базата ни след Киев. Бяха две момчета с бял бус, но с едно място недостатъчно за нас, затова един седна в друг. Благодарни сме им, че се отзоваха и караха няколкостотин километра. След което пастор Ангел и Сергей ни събраха някъде от магистралата. Те са вдигнали няколко църкви в България и Украйна да се молят за нас. Слава Богу ни върнаха живи и здрави в базата. Коля и Сергей останаха с буса в някакъв малък град, за да преспят и оправят радиатора, защото бусът ще ни е нужен да си свършим работата и приберем в България. Саша ще е напълно наред – минала му е операцията успешно и ще го местят във военна болница. За Сергей още не зная. Надявам се да му мине – забавен тип е. Ами сега? Имаме още 7 генератора и ще ги раздадем. Това не ме отказва да искам да помагам, нито другите момчета. Ще продължим, защото те се нуждаят от нас”, завършва той разказа си.
