Година след като седна в горещия стол на културен министър в условията на икономическа криза,
известният по света и у нас скулптор Вежди Рашидов се изповядва за неволите на поста и за тръпките в творческата му душа.
– Г-н министър, какви изненади ще има през есента на българската художествена сцена?
– Ще видим за първи път оригинален Дега в София. Договорената преди година и половина от Националната художествена галерия с помощта на Френския културен институт експозиция със скулптури на великия художник ще се осъществи с категоричната подкрепа на културното министерство. Без нас тя нямаше да се случи. Българската публика ще се наслади и ще съприживее някои от много добрите произведения на феноменалния Дега. Да, годината е тежка, парите на министерството не достигат за разгръщане на дейности, но при повече гъвкавост и приятелски отношения с министрите на другите държави могат да се направят полезни неща. Жалко, че общественото внимание се фокусира основно там, където може да се роди скандал. Не искам да бъда лош, но за съжаление културата продължава да бъде “последната дупка”. Духовната храна е онази, която определя идентичността на всяка нация. С нея са оцелявали всички народи, преминавали през кризи, войни и бедствия. Ако българският народ се беше лишил в най-тежките моменти на своята история от танците, песните, поезията, литературата, езика си и черните забрадки, които е нарисувал в шедьоврите на пластичното изкуство, нямаше днес да се нарича така.
– Как ще коментирате откриването на мощите на Йоан Предтеча?
– Прекрасно е, ако експерти потвърдят този факт. Няма нищо по-хубаво хората да имат своите реликви и място, където да се покланят. Защото всеки народ има нужда от три много важни неща: от вяра, надежда и национално достойнство.
– Неотдавна в Рим се срещнахте с висши сановници на Малтийския орден. Какво договорихте с тях?
– По време на посещението на премиера Бойко Борисов и нашата делегация през май Великият магистър на Малтийския орден фра Матю Фестинг даде съгласие да се предоставят на България частица от светите мощи на св. Николай Мириклийски Чудотворец, придружена от съответния сертификат за автентичност. Преди няколко дни получихме писмо от Великия магистър фра Матю Фестинг с официално потвърждение. Частицата от мощите ще бъде пренесена в България и ще се съхранява в НИМ, докато в Бургас бъде завършена строящата се в момента църква, носеща името на св. Николай Чудотворец.
– Кога най-после ще разберем колко съдбовно важен е културният туризъм за нас?
– При последното ми посещение в Рим край Колизеума видях огромна опашка като пред мавзолея на Ленин. И като министър, който вече задава подобни въпроси, запитах: “Колко човека на година минават през Колизеума?” Зам.-министърът на културата, с когото имах среща, ми отговори: “120 милиона”. Обикновеният туристически билет е 18 евро. Ако започнем да умножаваме, се получава нещо много сериозно! А Берлускони почти се оплака, че туризмът едва ли не е в застой и печалбите от него – също. Мотивира се, че допреди две години в държавния бюджет са влизали 15 процента, а сега са само 12. Нали си даваме сметка какво бихме могли да спечелим, след като България лежи върху археология история и паметници на културата. Трябват ни музеи, трябва да показваме на чужденците още нещо освен хотели. Те са чудесни, но в тях се ражда и алкохолен туризъм. А бъдещето на България е съвсем различно.
През последните 25 години в Турция туризмът беше над всичко. Правителствата отделяха колосални суми, за да довършат Троя, Ефес, Селджук, Малка Спарта, Кападокия, Аспендус… Защо й е на ислямската държава да пръска пари за възраждане на християнските ценности, наследени от Византийската империя? Ами за да спечели още повече от тях. Жалко, че у нас някои хора нямат възпитание да разберат колко важна е културата за нацията. В същото време искаме по безбожен начин да отречем хората, които години наред създаваха най-доброто в нея.
– Защо доброволно зачеркваме кумирите си?
– Когато си отиваше Дончо Цончев, казах, че съвременната ни литература се изпълни с плъзгащи се по повърхността еднодневки по американски тертип. Четене за самолет. Докато Дончо беше и остава един от последните дълбоки и съдбовни разказвачи – силни, драматични, трайни. Бих се радвал, ако новото поколение се обърне към себе си и вникне в истинския живот. Талантът не може да умре, но трябва да се реализира. Иначе остава мечта. А историята не търпи мечтатели. Нашето време трябва да се научи да оставя послания за идващите генерации.
– Срещу какво можем да искаме 18 евро?
– Срещу много неща – имена, артефакти, живо изкуство. Ако трябва да се изравним с другите европейски държави, то трябва да изведем нашата култура като приоритет в следващите години, да изградим музеите си, да извадим археологията на повърхността, както и да изведем съвременните ни таланти извън граница. Какво представлява туристическа програма в Париж? Дестинациите в нея са Лувърът, музеят Д’Орсе, Инвалидите, дворците “Версай” и “Фонтенбло”, центърът за модерно изкуство “Бобур”, Парижката опера, Айфеловата кула… Последен е пазарният ден в “Лафайет”. А останалото са красиви сгради с прекрасните парижки кафенета.
– Какво става с проекта за остров Свети Кирик?
– Добрата новина е, че апетитите бяха пресечени. Обществена тайна беше, че някои партийни лидери подготвяха промяна на статута на Свети Кирик и евентуалното му приватизиране. За да бъдат построени ресторанти, казина и хотели – върху безценна археология. За да станат богати шепа хора. Благодарение на интелигентността, отговорността, разбирането и добрата воля на министър Росен Плевнелиев днес островът вече е под юрисдикцията на културното министерство. Ще кандидатстваме по европейските програми заедно с министерството на регионалното развитие, за да изградим мащабен, уникален национален археологически паметник, който не е за един и ли за двама, а за целия български народ.
– Готов ли сте да жертвате следващите три години от живота си в името на подобен проект?
– Каузата си заслужава. Бих бил щастлив, ако след три години видя работещи, променени и процъфтяващи сценични изкуства, музей като кв. 500, приютил безценната национална пластична култура, един Св. Кирик, обслужващ обществото и туризма, гробищен парк на великите българи, достоен да съхрани паметта за големите имена в културата. С министерството на регионалното развитие и благоустройството имаме подписани договори за европейско финансиране за 57 милиона лева. Те ще бъдат за реставрация и ремонт на сгради на културни институти.
– Правите ли изложби в чужбина?
– Да, за съжаление, повечето съм ги договорил, преди да стана министър. Ограниченото време в ателието определено ми създава дискомфорт. Но за 60-годишнината ми подготвям юбилейна експозиция в любимата ми галерия на Жан-Пол Вилен в Париж. Оттам започна световният ми творчески път. С човека, който ме откри, заедно побеляхме и остаряхме. Жан-Пол Вилен пръв ми подаде ръка и ме изведе на международната сцена. Неговата галерия е на една най-хубавите арт улици в Париж – “Мироменил”. Заложи на мен, инвестира и днес се гордее. Даде ми най-впечатляващата оценка. “Душата ми винаги е отворена за теб. Но аз вече съм много малък за твоето творчество”, каза Жан-Пол, когато го запитах ще ме приеме ли за юбилея.
– Как реагират приятелите и колегите ви по света, когато разберат, че се навихте да станете политик?
– В началото на демокрацията във вестниците се появи предизборна снимка на партиен лидер, който беше сред 200 известни артисти. Тогава си помислих, че успешният политик е онзи, който завърши мандата си със снимката, с която е започнал. Сигурно е невъзможно. Но е хубаво.
– Вашите приятели – Дончо Цончев, Христо Калчев и Виктор Пасков, тръгнаха ли си доволни от грешния ни свят?
– Животът не е мармалад, който мажем на филия и се наслаждаваме на вкуса й. Тези мъдри мъже разбираха, че е низ от борби и от противоречия. Те създаваха неговия чар – с всичките си проблеми и реакции. Но пълният щастливец не може да твори. Животът е неговата опозиция. Може би щастието е тъкмо в търсенето на истината и любовта – все абстрактни понятия, които надали съществуват, тъй като човеците не сме съвършени. Така че моите приятели си отидоха като генерали в грандиозна битка. Те имаха таланта да се сражават с живота. Без мъже като тях няма история.
– Като ви слушам, все повече се чудя кога ще се наканите да тиражирате мемоарите си?
– Не е тайна за никого, че преди доста време написах книга. Но не искам да нагазвам в чужди води. Може би синът ми да я издаде след смъртта ми – ей, така, за кеф. Като я прочете, Виктор Пасков, ми рече: “Копеле, ти си готов нобелист!” Казва се “Чичкото” – най-късият роман от 40 страници. Сюжетите са от реалния живот. Имам още една – “Тайното лице на мултака”. Още преди 89-та година бяхме добри и стари приятели с Илия Павлов. Той беше лъчезарно и симпатично момче, а аз бях сред хората, които го насърчаваха в амбициите му да успее, с каквото и да се захване. Як като биче, но много усмихнат. В онези времена с приятели бохеми ходехме в единствената денонощна закусвалня, долу под “Попското”, да си допиваме бирата с шкембе. Там бащата на Илия беше управител. После самият Илия работеше в културното министерство, в студия “Време”. До края останахме много близки, бях негов душеприказчик – плакал е пред мен, споделял е най-съкровените си вълнения. Познавам човека у него за разлика от тези, които сега искат да го представят доста екстравагантно. Ако има грехове, сигурно си е платил за тях, светла му памет. Нямам никакви причини да се отричам от прекрасното ни приятелство.
– Има ли конкретни имена и истории в творбата ви?
– Да. Защото вероятно тъкмо покрай него цялата демокрация се случваше пред очите ми. И тя няма нищо общо с полуистините, които сега доста хора се опитват да хвърлят в пространството. Говоря и за политическата класа. Така че тази книга е доста странна и интересна. Защото съм бил на масата, около която са се пазарили за пари и са се карали за постове. И след това са ползвали лостовете на властта някой да бъде смачкан. В разказите ми има всичко – дори и Цанков камък
Другото, което съм започнал, но ми липсва емоционален заряд, за да го завърша, е текст, провокиран от пребиваването ми в ареста. След като излязох, ми хрумна да напиша книга, чието първо заглавие беше “Килия – 18”. След това го промених и сега стана “Първи частен затвор”. Конструкцията малко напомня на “Полет над кукувиче гнездо”, но обърнах хастара наопаки. В този затвор се влиза за добродетели, а съдия е самият живот. Във всяка килия срещам хора с истинските им имена – от най-обикновените до най-известните. Тръбачите, които будят сутрин затворниците, са Теодоси Спасов и Иво Папазов. Вътре са Христо Калчев, дядо поп Благой от църквата ни в Чикаго, Радичков, който прави поредния си опит за летене и все не успява, а Нобелът е наблизо. Героите се срещат при всяка разходка и диалогът между различните прослойки се получава много атрактивен. Лозунгите по стените са от сорта “Пътят към Европа минава през затвора”.
– Защо се изкушихте от писането?
– Писането е онова, което не достига на мълчаливото изкуство, въпреки че то говори много силно. Явно имам нужда да кажа още нещо. По принцип при раждането ми има няколко грешки – малко ми е пообъркан етноса, не съм се появил навреме и не чак толкова красив.
Господ е решил да ме накаже, давайки ми мозък да мисля
– Ще има ли скоро премиера на някоя от книгите ви?
– Не ги бързам, защото си правя удоволствието, докато ги пиша. Нямам какво да крия, около мен всичко е прозрачно. Голямата тайна е в самия живот. Отваряш си очите сутрин и не знаеш какво и кой те чака. Загадката е в утрешния ден. Иначе всичко е ясно – хапваш по няколко пъти, пийваш, харесваш хубави жени. Нещо те кара да пишеш, рисуваш, обичаш или мразиш. 50 пъти съм гледал “Амадеус” на Милош Форман. Иначе американски екшън всеки може да измисли.
– Какво все не му достига на нашето кино?
– Аз питам: “Какво все на нас не ни достига?” Защо по времето на социализма безкрайният опозиционер Станко Стратиев пишеше по неповторимия си начин? Кой днес притежава толкова тънък сарказъм като неговия? Режеше като бръснач! Ами Георги Джагаров, чиято пиеса “Прокурорът” спряха! Няма нито едно подмазваческо произведение. А киното е индустрия. Понякога ние обаче го превръщаме в домашна история. То не е в това да похарчим някакви пари, а после да кажем: Ужас, затвориха салоните! Публиката на киното е целият свят – 6 милиарда. Не може да направим филм за два-три милиона, а после да го качим на DVD. Как Кустурица проби границите! Песен на Стефка Съботинова излезе отвъд Драгоман. Велика жена! Нито едно маниакално величие от тези, които винаги говорят по медиите, не дойде на погребението й. Да бяха навели глави от срам! Не да се простят, защото тя остава завинаги в историята.
Албена АТАНАСОВА
